Читаем Кобрата полностью

Идеята бе тези невидими подводници да се прокрадват бавно покрай крайбрежието до Северно Мексико и да доставят там огромни количества стока на мексиканските мафии, които довършваха работата чрез контрабандирането на стоката през границата с Щатите. И това бе работило прекрасно… известно време. След това се бе разразила катастрофата.

Геният зад проектирането и изработването им бе Енрике Портокареро, представящ се за дребен ловец на скариди по крайбрежието южно от Бонавентура. Но един ден полковник Дос Сантос се бе добрал до него.

Дали Портокареро бе „пропял“ под натиск, или обискът на жилището му бе довел до разкриването на някакви следи, така и не се разбра, но скоро след това бе разкрита основната база за строеж на подводниците и флотът нанесе удар по нея. Когато капитан Герман Бореро си свърши работата, от шейсетте корпуса в различна фаза на строеж бяха останали само димящи развалини. Загубата за Картела бе неизчислима.

Втората грешка на предшественика на Суарес бе в това, че изпращаше до Европа и Щатите изключително голям процент от общата продукция чрез единични „мулета“, пренасящи по 1–2 килограма всеки. Това означаваше използването на буквално хиляди хора, за да се транспортират някакви си два тона.

Само че ислямският фундаментализъм доведе до затягане на мерките за сигурност по границите, в резултат на което все повече куфари на пътници се подлагаха на сканиране с рентген и все по-често се разкриваше нелегалното им съдържание. Това доведе до превключване към „гълтачите“. Всевъзможни идиоти се подготвяха да поемат риска да парализират вътрешностите си с новокаин, за да могат да глътнат до стотина пликчета с по десет грама стока всяко.

При някои се случваха спуквания и нещастниците умираха на пода на различни летища в гърчове и с пяна на устата. Други биваха издавани от наблюдателни стюардеси, че отказват да пият или ядат по време на продължителни презокеански полети. Подобни пътници вежливо биваха изтегляни встрани, даваха им слабително и им предоставяха тоалетна с филтър на дъното. Американските и европейски затвори гъмжаха от тях. Дори и при това положение около 80 % преминаваха, защото ставаше дума за наистина огромен брой хора, а Западът бе наистина вманиачен на тема човешки права. Само че точно тогава късметът за втори път се бе извърнал от предшественика на Суарес.

Нововъведението бе изпробвано за пръв път в Манчестър, Англия, и се бе оказало много практично. Това бе нов виртуално „разсъбличащ“ рентген, който не само показваше пътника, все едно че е без дрехи, но и разкриваше всичко останало от импланти и предмети в ануса до съдържанието на червата. Машината бе безшумна и се монтираше под гишето на паспортния контрол, така че пасажерът да бъде огледан от гръдния кош до глезените от друг служител в съседна стая. Все повече и повече западни летища и терминали на пристанища инсталираха тази техника, в резултат на което броят на заловените „мулета“ скочи драстично.

Накрая на Дона му писна и той нареди смяна на отговарящия за тази дейност — окончателна смяна!

Суарес бе заклет привърженик на концепцията за големите пратки. Събраните статистически данни ясно показваха кои са най-добрите маршрути.

За Щатите това бе по суша или със самолет през Карибите до Северно Мексико или по южната напречна граница с Щатите, откъдето каргото през по-голямата част от пътя се превозваше основно с товарни кораби на търговския флот, а на финала се прехвърляше за кратко на морски съдове от онези, които кръстосват по двете крайбрежия — рибарски кораби, моторници и частни яхти.

За Европа Суарес отдаваше предпочитание на новите маршрути — не директно от Карибите до Западна и Северна Европа, където прехващанията достигаха до 20 %, а на изток през пръстена провалени държави по западноафриканското крайбрежие. Когато каргото там сменеше собственика си и Картелът получеше дължимото, вече бе грижа на новите собственици да дозират доставената им стока и да я прехвърлят на север в курортите на Средиземноморието и по-нататък в Южна Европа. А предпочитаната от него дестинация бе малката бивша португалска колония и пародия на държава, разкъсваната от гражданска война наркодупка Гвинея-Бисау.

Същата картина се оформяше и в главата на Кал Декстър, който беше във Виена на посещение при канадския нарколовец Уолтър Кемп, УНОДК — Бюрото за наркотиците и престъпността към ООН. Числата на УНОДК доста точно пасваха с онези на Тим Менхайър в Лисабон.

Само допреди няколко години през Западна Африка минаваха около 20 % от колумбийския кокаин, предназначен за Европа, но сега количеството надвишаваше 50 %. Онова, което и двамата мъже, седнали край масичка за кафе в Пратера, не подозираха, бе, че Алфредо Суарес е увеличил този дял на 70 %.

В Западна Африка имаше няколко републики с излаз на море, отговарящи на полицейската дефиниция за „заинтересувана страна“: Сенегал, Гамбия, Гвинея-Бисау, Гвинея-Конакри (бивша френска колония), Сиера Леоне, Либерия и Гана.