Читаем Кобрата полностью

И това сложи край на оперативката. След два дни Декстър се обади от стаята си в дискретния Монткалм Хотел. „Медликот“ прехвърли американеца на колегата си „Кранфорд“, който взе номера му и обеща да се обади. Така и направи един час по-късно, за да уговори обяд на следващия ден със сър Абхей Варма в Брукс Клъб.

— Там обаче държат на костюм и вратовръзка — извини се „Кранфорд“.

— Няма проблем — успокои го Декстър. — Мисля, че още не съм забравил как се връзва възел.

„Брукс“ е доста малък клуб на източната страна на Сейнт Джеймс. Като другите подобни на него, и той няма табела на входа. Логиката е, че ако сте член или сте поканени, ще знаете къде се намира, а ако не сте — местонахождението му е без значение за вас. Във всеки случай входът лесно се намира по саксиите с храсти от двете му страни. Като всички клубове на Сейнт Джеймс той има собствен стил и посетители и публиката му се състои основно от висши правителствени служители и по някой шпионин.

Оказа се, че сър Абхей Варма е директор на „Стейпълхърст къмпани“ — сериозна брокерска фирма, специализирана в корабен транспорт и намираща се на средновековна уличка недалеч от Олдгейт. И той като „Кранфорд“ бе 45-годишен, възпълен и общителен. Преди да качи килограмите благодарение на многобройните обяди с гилдията на Сити, беше играч на скоуш от шампионска класа.

Както си му е редът, мъжете сведоха разговора на масата до баналните теми — времето, „как мина полетът“ и т. н., - след което се изнесоха в библиотеката за кафето и портвайна. Далеч от чужди уши вече можеха да се отпуснат и да поговорят по същество.

— Искам да купя два кораба. Много тихо, много дискретно, като собственик ще стане фалшива компания в данъчен рай.

Сър Абхей изобщо не се смути. Това се случваше през цялото време. По данъчни съображения, естествено.

— Какви кораби по точно? — попита той. Самоличността на американеца бе извън съмнение. Не че го интересуваше — за него гарантираше „Кранфорд“ и това бе предостатъчно. В крайна сметка не бяха ли учили заедно?

— Не знам — чистосърдечно призна Декстър.

— Забавно — коментира сър Абхей. — Имам предвид, че не знаете. Защото има много видове и размери, нали разбирате?

— Нека бъда откровен с вас, сър. Искам да ги откарам в дискретна корабостроителница, където ще бъдат реконструирани.

— А-а… преоборудване. Няма проблем. Как ще изглеждат накрая?

— Това си остава между нас, сър Абхей, нали?

Брокерът недоумяващо погледна шпионина, сякаш го питаше: „Ама що за хора си мислите, че сме ние?“.

— Каквото се каже в „Брукс“, си остава в „Брукс“ — тихо напомни „Кранфорд“.

— Добре тогава… всеки кораб ще се превърне в плаваща база на американските „тюлени“. Безобиден на външен вид, не толкова отвътре.

Лицето на сър Абхей просветна.

— Аха, за това значи. Е, нещата се изясняват. Пълно преоборудване. Не бих съветвал да са танкери. Формата им не е подходяща, изчистването е почти невъзможно, да не говорим колко тръби има на борда. Същото се отнася и до рудовозите. Формата им е добра за тези цели, но обикновено са огромни, много по-големи, отколкото изисква вашите нужди. Бих предложил бълкери[7], превозвачи на зърно. Чисти, сухи, лесни за преоборудване, с подвижни палуби, които ще помогнат за бързото излизане или влизане на вашите момчета.

— Ще ми помогнете ли да купя два?

— Не през „Стейпълхърст“, защото се занимаваме със застраховка, но разбира се, ние познаваме всички на пазара… навсякъде по света, искам да кажа. Ще ви свържа с моя управителен директор Пол Егит. Млад, но безкрайно умен.

Стана и подаде визитната си картичка.

— Отбийте се утре в офиса. Пол ще ви приеме веднага. Гарантирам ви най-добрата консултация в Сити. За сметка на фирмата. Благодаря за обяда, Бари. Поздрави Шефа от мен.

Излязоха заедно на улицата и се разделиха.

Хуан Кортес свърши работата си и излезе от търбуха на 4000-тонния трампер[8], върху който прилагаше магията си. След тъмнината на долния трюм лятното слънце беше ослепително и той си сложи слънчевите очила.

Изцапаният му работен комбинезон беше залепнал за потното му тяло. Под него носеше само гащета. Жегата долу наистина бе жестока.

Излишно беше да чака. Онези, които го бяха наели, щяха да дойдат чак сутринта. Щеше да им покаже какво е направил и как да използват тайната врата. Кухината зад обшивката на вътрешния корпус беше неоткриваема. Щяха да му платят добре. Какъв вид контрабанда щяха да пренасят в тайното отделение, което бе направил, не го интересуваше, а ако тъпите гринго смятаха да натъпчат ноздрите си с бял прах, това също си бе тяхна работа.