Читаем Кобрата полностью

След Кал Декстър първият му служител беше Джереми Бишоп, който също бе пенсионер, но беше един от най-способните асове на компютрите и комуникацията, работил някога във Форт Мийд, Мериланд, Централата на Агенцията за национална сигурност — огромен комплекс за електронно подслушване, известен още като Замъка на загадките[5].

Бишоп започна с това да проектира комуникационен център, в който по силата на президентския указ да постъпва всяка дори привидно най-незначителна информация за Колумбия и кокаина, попаднала в която и да било от 13-те разузнавателни агенции на Съединените щати. За този център щеше да е нужно друго благовидно обяснение. На останалите агенции беше съобщено, че Овалният кабинет е разпоредил изготвянето на обобщаващ доклад върху кокаина и че сътрудничеството им е задължително. Агенциите изръмжаха недоволно, но се примириха. „Поредният двутомен доклад, който никой никога няма да прочете? Знаем как стават тия неща…“

След това идваше ред на парите. Докато работеше за отдел СИЕ (Съветите/Източна Европа) на ЦРУ, Деверо се бе запознал с Бенедикт Форбс — бивш банкер от Уолстрийт, кооптиран към ЦРУ уж само за една операция, но установил, че работата там е безкрайно по-интересна, отколкото да предупреждава хората за лица като Бърни Мейдоф[6], и останал. Беше по време на Студената война. Сега беше пенсионер, но не бе забравил нищо.

Тясната му специалност бяха тайните банкови сметки. Поддържането на агенти е скъпо удоволствие. Има разноски, заплати, премии, покупки, рушвети. За всичко това е нужно да се депозират пари, до които да имат достъп както собствените, така и вербуваните агенти. Достъпът до тези пари става чрез секретни кодове за идентифициране. И тук в работа влизаше геният на Бишоп. Никой никога не бе успял да надуши скътаните от него „златни яйца“, а от КГБ бяха положили специални усилия. Защото паричната следа обикновено води до предател.

Форбс започна да тегли отпуснатите долари от озадачената хазна и да ги разпределя по сметки, където да бъдат достъпни както и когато се наложи. В компютърната ера това означаваше „навсякъде и винаги“. Хартията бе отживелица. Няколко чуквания по клавиатурата можеха да донесат спокойни старини на всеки… стига да са натиснати правилните клавиши.

Докато щабът му все още се организираше, Деверо изпрати Кал Декстър в първата му трансконтинентална задача.

— Отиваш в Лондон и купуваш два кораба — нареди му той. — По всичко изглежда, че британците са в играта. Нека ги използваме. Те са добри в тези неща. В ход е регистриране на фиктивна компания. Ще й бъдат преведени пари. Тя ще стане собственик на корабите. После ще изчезне.

— Какви кораби по-точно? — поинтересува се Декстър.

Кобрата му подаде един-единствен лист, напечатан лично от него.

— Запомни и изгори. Остави британците да те съветват. На листа имаш името и личния телефонен номер на човека, с когото да се свържеш. Нищо няма да записваш, още по-малко да въвеждаш в компютър или в мобилен телефон. Всичко трябва да е само в главата ти. Това е единственото лично място, което ни е останало.

Нямаше начин Декстър да знае това, но позвъняването на дадения му номер щеше да стигне до голям блок, облицован със зелени плочи от пясъчник, на брега на Темза на място, наричано Воксхол Крос. Само че работещите вътре никога не го наричаха така — за тях то бе Офиса. Това бе централата на британската Тайна разузнавателна служба.

Името на листа, който трябваше да бъде изгорен, бе Медликот. Мъжът, който щеше да отговори на позвъняването, бе заместник-директор и изобщо не се казваше Медликот. Но използването на точно това име щеше да покаже на „Медликот“ кой му се обажда — един янки, който пък наистина се казваше Декстър.

А Медликот щеше да покани Декстър в клуб за джентълмени на улица „Сейнт Джеймс“ в компанията на колега на име Кранфорд, чието истинско име не беше Кранфорд. Тримата щяха да обядват, като третият щеше да знае всичко за корабите.

Тази „византийска“ процедура бе резултат от сутрешна оперативка в „офиса“ два дни по-рано. След изчерпване на служебните въпроси Шефа бе подметнал:

— Между другото след два дни ще дойде един американец. Премиерът ме помоли да му помогнем. Искал да купи кораби. Тайно. Някой от вас да разбира от кораби?

Пауза за размисъл.

— Познавам един човек, директор на голяма брокерска фирма за „Лойдс“ в Сити — обади се контролерът за Западното полукълбо.

— Добре ли го познаваш?

— Веднъж му счупих носа.

— Наистина доста близко познанство. Ядосал те е, предполагам?

— Не, играехме на „стена“.

Във въздуха повя хлад. Фразата означаваше, че двамата са учили в Итън Колидж — единственото място на света, където се играеше ексцентричната игра без правила, известна като „стена“.

— Добре де… покани го на обяд с твоя приятел и виж дали брокерската фирма може да му помогне да си купи корабите, без да се вдига много шум. Предполагам, че комисионата ще си заслужава труда. А и ще е компенсация за счупения нос.