Читаем Кобрата полностью

Когато чу buen viaje, колумбийският контрабандист не повярва на късмета си. Изпита такова облекчение, че дори не разигра възмущение, още повече че янките можеха да се ядосат, да започнат отново и този път да намерят нещо. Така че продължи да излъчва гостоприемство, докато наблюдаваше шестнайсетте маскирани мъже и кучето им да се прехвърлят в лодките си и да отпрашват неизвестно накъде.

Изчака ги да се скрият зад хоризонта, увери се, че „Мария Линда“ отново следва курс на север, предаде руля на помощника си и слезе долу. Винтовете изглеждаха недоскосвани, но за да е напълно сигурен, той ги разви и издърпа койката встрани.

Тайникът също изглеждаше непокътнат, но отново за всеки случай той го отвори и прегледа балите вътре. И те не бяха докосвани. Благодари в себе си на онзи, който бе измислил този толкова гениално маскиран тайник.

Три нощи по-късно „Мария Линда“ стигна до сушата.

В Мексико има три гигантски кокаинови картела и няколко по-малки. Големите са Ла Фамилия и Гълф Картел, които действат основно на изток в района на Мексиканския залив, а Синалоа е окупирал тихоокеанското крайбрежие. „Мария Линда“ направи среща по море с един миризлив рибарски кораб, който бе във водите край Мацатлан в сърцето на Синалоа.

Капитанът и екипажът му получиха огромния си (по техните представи) хонорар и дори премия за успеха — нововъведение на Дона, имащо за цел да привлече нови доброволци. Капитанът прецени, че няма смисъл да споменава за премеждието край Панама. Имаше ли смисъл да усложняват нещата след късметлийското измъкване? Екипажът му беше единодушно съгласен с него.

Седмица по-късно нещо доста подобно се случи в Атлантика. Самолет на ЦРУ ненатрапчиво кацна на летището на остров Сол — най-североизточния от островите Кабо Верде. Единственият му пасажер имаше дипломатически статут, така че просто му махнаха да минава през паспортния и митнически контрол. Тежката му войнишка торба не събуди никакво любопитство и не бе прегледана.

Като излезе от сградата на летището, пасажерът не се качи на автобуса, отиващ на юг към единствения туристически комплекс в Санта Мария, а взе такси и попита къде може да наеме кола.

Шофьорът нямаше представа, затова изминаха трите километра до Еспаргос и там пътникът отново се поинтересува. В крайна сметка стигнаха до фериботното пристанище на Палмейра и там местен собственик на автосервиз му даде под наем малко „Рено“. Декстър възнагради щедро шофьора на таксито и отпътува.

Името на острова не е Сол случайно. Той е равнинен и на него няма нищо, върху което окото да се спре, с изключение на безкрайни солници, някогашен източник на отдавна забравен просперитет. Сега на острова има две шосета и пътека. Едното шосе минава в посока изток — запад от Педра Луме през летището до Палмейра. Другото отива на юг до Санта Мария. Декстър избра пътеката.

Пътеката тръгва на север и продължава през нищото до фара на нос Фиура. Декстър изостави колата, защипа с чистачката бележка, информираща онзи, който можеше да полюбопитства, че възнамерява да се върне, нарами войнишката торба и извървя разстоянието до брега край фара. Вече се смрачаваше и фарът бе започнал да се върти. Декстър се обади по мобилния си телефон.

„Литъл Бърд“ се зададе откъм морето почти по тъмно. Декстър примигна с фенерчето кода за разпознаване и малкият хеликоптер леко се спусна на пясъка до него. Вратата от страната на пасажера беше просто отворен овал. Декстър се качи, напъха торбата между краката си и се пристегна с колана. Пилотът до него беше с шлем и му подаде също такъв, с монтирани слушалки.

Декстър сложи шлема и в ушите му се разнесе глас с подчертано британски акцент:

— Как беше полетът, сър?

„Защо винаги решават, че съм по-старши офицер?“, помисли Декстър. Пагоните до него показваха, че разговаря с младши лейтенант. Той самият някога бе стигнал до сержант. Обяснението сигурно беше побелялата коса. Но пилотът беше млад и му допадаше, така че той отговори:

— Без проблеми.

— Чака ни двайсетминутен полет до базата. Момчетата сигурно вече са сложили чая.

„Умирам за чаша хубав чай“ — помисли Декстър.

Този път кацнаха на палубата и нямаше нужда да се прави на въжеиграч. „Литъл Бърд“ беше толкова по-малък от „Блекхок“, че кранът го вдигна и леко го спусна в трюма, чийто капак без забавяне се плъзна върху отвора. Пилотът тръгна напред и мина през желязна врата към столовата на Специалните сили. Декстър бе отведен в обратна посока, към кърмовата надстройка, където се запозна с шкипера на кораба и майор Пикъринг, командира на екипа от СВМС. По време на вечерята се запозна и с двамата си сънародници — радистите, които осигуряваха връзката на „Балморал“ с Вашингтон, Невада и по този начин със „Сам“, който кръжеше невидим някъде в тъмнината над главите им.