Трябваше да изчакат три дни южно от островите Кабо Верде, докато „Сам“ засече цел. Оказа се поредният рибарски кораб, подобен на „Белеса дел Мар“, само че този носеше името „Бонита“. Нямаше как външен наблюдател да се досети за това, но корабът плаваше към среща в морето в мангровите блата на Гвинея-Конакри — поредната провалена държава, управлявана от брутална диктатура. Също като „Белеса“ и „Бонита“ вонеше — това целеше да маскира миризмата на кокаина.

Корабът вече имаше седем плавания от Южна Америка до Западна Африка и макар на два пъти да бе засичан от Тим Менхайър и неговия ОАМЦ-Н в Лисабон, и двата пъти се бе изплъзвал, понеже наблизо не бе имало боен кораб на НАТО. Този път имаше, макар да не изглеждаше като такъв, и дори ОАМЦ не знаеше истината за зърновоза „Балморал“.

Хуан Кортес бе работил на „Бонита“ — в действителност това бе един от първите му кораби — и бе направил тайника в най-задната част на кърмата, до машинното, където към останалата воня се добавяше острата миризма на нагорещено машинно масло.

Процедурата бе почти идентична на тази в Тихия океан. Когато командосите напуснаха „Бонита“, нейният доста озадачен, но безкрайно благодарен капитан получи пространно извинение от името на Нейно величество за неприятностите и забавянето. Щом двете НБЛ и „Литъл Бърд“ се скриха зад хоризонта, капитанът отвинти дъските зад двигателя, издърпа встрани фалшивия панел на корпуса и провери съдържанието на тайника. Изглеждаше недокосван. Нямаше абсолютно никаква следа от човешка намеса. Нещастните гринго с цялото им самочувствие и кучета не бяха намерили тайното карго.

„Бонита“ осъществи срещата, предаде товара, а приелите го го откараха на север по протежение на африканското крайбрежие, покрай Херкулесовите стълбове и Португалия, за да го доставят на галисийците. Така, както бе обещал Дона. Цели три тона. Но… леко променени.

„Литъл Бърд“ върна Декстър на безлюдното място край фара Фиура и той с облекчение видя, че никой не е докосвал реното. Върна се на летището, прати съобщение на собственика на колата да отиде да си я прибере (придружено с щедър бакшиш), после седна в ресторанта и си поръча кафе. Час по-късно самолетът на ЦРУ (беше уведомен от радистите на борда на „Балморал“) го взе.

По време на вечерята капитанът на „Балморал“ прояви любопитство.

— Сигурни ли сте — попита той майор Пикъринг, — че на рибарския кораб наистина нямаше нищо?

— Така каза американецът. Слезе в машинното и остана там цял час. Качи се омазан с грес и нетърпимо вонящ. Каза, че огледал много внимателно всяко възможно място за криене и че корабът се оказал чист. Явно става дума за грешна информация. Случва се.

— Но защо тогава си тръгна?

— Нямам представа.

— Вярваш ли му?

— Ти за какъв ме смяташ? — Майорът го погледна присмехулно.

— Какво става в такъв случай? Мислех, че трябва да задържим екипажа, да потопим старото корито и да конфискуваме кокаина. Какви ги върши тоя?

— Нямам представа. А и не е наша работа. Ние изпълняваме заповеди.

Десет километра в тъмнината над тях „Сам“ отново обърна курса и се насочи към бразилския остров за зареждане с гориво.

А един двумоторен самолет, взет назаем от все по-раздразненото ЦРУ, се носеше на северозапад. На единствения му пасажер бе предложено шампанско, но той предпочете бира… без чаша. Най-сетне знаеше защо Кобрата бе настоял да не предават конфискувания кокаин за изгаряне. Трябваше му опаковката.

14

Операцията трябваше да се проведе от британската АТОП и лондонската полиция. Двете институции разработиха план, чийто обект беше занимаваща се с внос на наркотици гангстерска банда, известна като Есекската шайка.

От известно време групата „Специални проекти“ към Скотланд Ярд знаеше, че Есекската шайка, предвождана от прословутия лондонски гангстер Бени Даниълс, е основен вносител и дистрибутор на канабис, хероин и кокаин, с репутация за склонност към крайно насилие, ако някой й се изпречи на пътя. Единствената причина за името на бандата бе, че Даниълс бе използвал печалбата от престъпната си дейност, за да си построи голямо и много бляскаво имение в Есекс, източно от Лондон, северно от устието на Темза и в покрайнините на безобидния град Епинг, известен със своя пазар.

Още като млад хулиган в лондонския Ист Енд Даниълс си бе изградил репутация на жесток тип и я бе подплатил с дълъг списък престъпления. Но с успеха бе дошъл и краят на успешните дела срещу него. Беше станал прекалено едра риба, за да докосва с ръката си наркотиците, а свидетелите и без това не бяха много. По-плашливите сред тях бързо променяха показанията си, а по-смелите просто изчезваха, за да бъдат открити по-късно съвсем мъртви в крайречните тресавища или да не бъдат видени никога повече.

Бени Даниълс бе „белязана“ цел и в челото на списъка на най-желаните за залавяне престъпници в Лондон. Трябваше само да бъде намерен начин. Чаканата от Скотланд Ярд информация бе получена на база на списъка на „плъховете“, даден от вече покойния Роберто Карденас.