Читаем Кобрата полностью

Основните им клиенти бяха британски банди, внасящи кокаина в Обединеното кралство. Четиридесет процента от британския кокаин идваха през Галисия, а доставките там бяха от Западна Африка и изцяло по море. Преди да стигне до Европа, делът от Западна Африка, който пристигаше по суша до брега между Мароко и Либия, се разпределяше между другите банди. Галисийците единствени зависеха от доставките по море, а те бяха пресъхнали тотално.

Подразбиращият се въпрос беше: какво ще направиш, за да се променят нещата? Дона предложи на гостите да изпият по чаша вино на терасата, а сам влезе вътре, за да се консултира.

— Колко струват галисийците? — попита той Хосе-Мария Ларго.

— Твърде много — отговори Ларго.

От приблизително 300-те тона, стигащи до Европа всяка година, испанците — а това означаваше галисийците — вземаха 20 %, т. е. шейсет тона. Единственият по-голям от тях клиент беше италианската ндрангета, по-голяма от неаполитанската камора или сицилианската коза ностра.

— Трябват ни, дон Диего. Суарес трябва да положи специални усилия, за да са доволни.

Преди обединяването на миникартелите с гигантското Братство галисийците си осигуряваха доставките от картела Вая дел Норте, управляван от Монтоя, сега в американски затвор. Вая дел Норте последни от независимите се поддадоха на сливането, но продължаваха да имат собствено производство. Ако могъщите галисийци се върнеха към някогашните си доставчици, примерът им можеше да бъде последван и от други, а това застрашаваше да провокира разпадане на империята. Дон Диего се върна на терасата и заяви:

— Сеньори. Имате думата на дон Диего Естебан: доставките ще бъдат възобновени.

Само че беше по-лесно да се каже, отколкото да се направи. Изоставянето от Суарес на метода на хилядите „мулета“, гълтащи по килограм или пренасящи в куфари по 2–3 килограма и надяващи се да преминат през летищата, навремето бе изглеждало разумно. Само че новите невидими рентгенови апарати, способни да проникват през дрехи и телесни мазнини, наистина бяха направили „гълтането“ загубена кауза. На всичко отгоре засилените мерки за сигурност при обработката на багажите заради мюсюлманите фундаменталисти, които дон Диего не спираше да ругае всеки ден от живота си, бе повишило до неприемливо ниво разкриването на кокаин в багажа. „Повече и нарядко“ бе изглеждало разумна смяна на посоката. Но от юли ги бе заляла вълна от прехващания и изчезвания, като сега всяка загуба беше между 1 и 12 тона.

Беше загубил перача си на пари, контролиращият списъка на „плъховете“ го бе предал и над сто служебни лица, които до неотдавна бяха работили тайно за него, сега гледаха през решетки. Прехващанията в открито море на пренасящи кокаин големи търговски кораби вече надминаваха 50, осем двойки моторници плюс петнайсет малки трампера бяха изчезнали безследно, а въздушният мост до Западна Африка беше история.

Дон Диего знаеше, че има враг, и то много, много сериозен враг. Разкриването на двата безпилотни самолета, непрестанно патрулиращи в небето и засичащи не само кораби, но може би и неговите самолети, би могло да обясни част от загубите.

Но къде бяха американските и британски военни кораби, които би трябвало да извършват прехващанията? Къде се намираха заловените кораби? Къде бяха екипажите? Защо не ги показваха пред камерите както винаги досега? Защо нямаше митнически инспектори, злорадстващи пред бали с кокаин, както им беше навик?

Които и да бяха враговете му, нямаше начин тайно да държат екипажите му в ареста. Това беше нарушение на техните човешки права. Невъзможно бе да потапят корабите му. Това беше нарушение на морските закони, на ЗУП. И нямаше начин да свалят самолетите му — дори най-лошите му врагове, американското УБН и британската АТОП, трябваше да спазват собствените си закони. И накрая, как така нито един от контрабандистите му не бе успял да изпрати поне веднъж сигнала за бедствие, предварително програмиран в паметта на средствата за комуникация?

Дона подозираше, че зад всичко това има повече от един човешки мозък, и беше прав. Докато изпращаше своите галисийски гости до джипа, който щеше да ги откара на пистата, Кобрата се намираше в елегантния си дом в Александрия и се наслаждаваше на концерт от Моцарт по аудиосистемата си.

През първата седмица на 2012 година един безобидно изглеждащ зърновоз на име „Чесапийк“ премина в южна посока през Панамския канал и излезе в Тихия океан. Ако някой се бе поинтересувал — или още по-малко вероятно, ако имаше властта да провери документите му — капитанът можеше да докаже, че продължава на юг към Чили с товар канадска пшеница.

И корабът наистина обърна на юг, но само за да се съобрази със заповедта да чака в дрейф на петдесет мили от колумбийското крайбрежие, за да приеме пасажер.

Въпросният пасажер кацна в Маламбо, колумбийската база на карибското крайбрежие. Пристигаше от Съединените щати. Нямаше митнически формалности, а дори някой да бе проявил желание за такива, американецът разполагаше с дипломатически паспорт, който забраняваше огледа на багажа му.