Читаем Хаос полностью

— Къща с площ от над шестстотин квадрата, оценена на трийсет милиона британски лири — съобщава ми Луси. — Това е адресът от шофьорската книжка и една от причините името й да не се появи при стандартно търсене е, че там не живее нито тя, нито семейството й.

— В такъв случай адресът е фалшив.

— Не е. Собственик е Уилям Портисън, изпълнителен директор на високотехнологична компания. Британец, следвал в Масачузетския технологичен институт, женен, името на съпругата му е Даяна — отеква гласът на Луси в слушалката ми.

— Това говори ли ти нещо?

— Не мисля.

— Той е собственикът на къщата, в която Елиза Вандерстийл е живяла като домашна помощница през последните две години — заявява уверено Луси. — Това може да обясни и защо адресът на луксозната резиденция на семейство Портисън фигурира в британската й шофьорска книжка. А работата й като домашна помощница вероятно е причината да не ползва социални медии. Не всеки работодател желае това, особено ако е по-затворен или предпазлив по отношение на децата.

— Може да си права, но въпреки това е странно — отговарям аз.

— Много домашни помощници и детегледачки работят срещу подслон и храна — казва Луси. — На практика се превръщат в част от семейството.

— Да, но обикновено не в буквален смисъл — възразявам. — Не мисля, че обстоятелството, че живееш с дадено семейство, ти позволява да използваш адреса му като свой собствен. И ако Саут Одли стрийт не е истинският адрес на Елиза Вандерстийл, не би трябвало да присъства в шофьорската й книжка или който и да било друг документ за самоличност. Най-малкото е допълнителна отговорност за семейство Портисън.

— Явно не са й попречили да го впише, когато се е преместила в Лондон преди две години и си е извадила шофьорска книжка — казва Луси. — Използвала е адреса за връзка с различни институции, както и за да получава поща. Предполагам, че са знаели какво прави.

— Откъде се е преместила? — питам аз.

— Канада — отговаря Луси. — Сменила е канадската шофьорска книжка с британска. Очевидната причина да го направи е намерението да шофира във Великобритания за период от повече от дванайсет месеца.

Племенницата ми говори с увереност, която ме смущава. Нямам намерение да я разпитвам откъде е научила всичко това. Когато потърсих Елиза Вандерстийл в интернет, не открих нищо. Нямам представа къде е търсила Луси. Вероятно в онова, което наричат Дълбока мрежа или Невидима мрежа. Може да е ползвала мрежи от рода на Ъндърнет, а това е Бермудският триъгълник на киберпространството, в който бродят терористи и откачалки и в който изчезват пари, собственост и самоличности на нищо неподозиращи жертви.

Луси непрекъснато ми напомня, че вече нищо не може да бъде поверително и лично. Може би това, което вършат Тейленд Чарли и подобните му, е начинът, по който се прави бизнес в наши дни. Аз обаче трябва да призная, че го мразя. Понякога се чувствам като Рип ван Уинкъл, който се събудил от дълбок сън и открил, че са минали десетилетия. Лично аз имам чувството, че е минал цял век. Животът в миналото беше несравнимо по-цивилизован от този в настоящето.

— Възможно е работната й виза да е изтекла или да е възникнал друг проблем — добавя Луси, сякаш разполага с достъп до пълното досие на жертвата, — което обяснява защо не е в Лондон.

— Жената, която срещнах по-рано днес, определено имаше британски акцент, а не канадски — отговарям аз. — В интерес на истината, първото ми предположение беше, че е от Лондон.

— Елиза Вандерстийл е живяла в Лондон през последните две години, но не е родена там.

— А преди това?

— Следвала е в университета в Лестър, а преди това е живяла в Торонто, където всъщност е родена.

— Някаква представа какво е правила в Кеймбридж? Предполагам, че е нещо свързано с Американския репертоарен театър, мюзикъла „Сервитьорка“ или нещо подобно. Може да е била доброволка например. Подобна информация лесно може да бъде открита.

— Чудя се дали не е живяла при някого, както е направила в Лондон. — Разказвам на Луси за младежа, когото Елиза Вандерстийл целуна на тротоара пред Харвард Клуб.

— И аз предполагам същото. Ако е отседнала у някого, това би обяснило защо не мога да открия никакъв неин адрес в Бостън и околностите. Няма абсолютно нищо на нейно име. Никаква собственост. Никакви наеми. Не съм открила дори хотелска стая — казва Луси, а аз усещам любопитния поглед на Марино.

— Разполагаме ли със самоличност? — пита той.

Кимам утвърдително, защото това най-вероятно е така.

Британската шофьорска книжка, намерена на пътеката за джогинг, е истинска. Жертвата е двайсет и три годишната Елиза Вандерстийл, висшистка, бивша домашна помощница. Въпреки това няма да съобщим публично името й, докато не получим потвърждение с ДНК или зъбен картон и не уведомим близките й. За момента двамата с Марино се придържаме към версията, че това е именно Елиза Вандерстийл.