Читаем Хаос полностью

Трябва да го направя, преди да продължа с всичко останало. Връщам се при тялото. Коленича със стерилен скалпел за еднократна употреба. Долавям характерната миризма на разлагаща се плът, но и дъх на още нещо, което се усеща по-отчетливо около главата. Миризмата на разлагаща се кръв е допълнена от още нещо; опитвам се да определя от какво.

— Долавям нещо остро, парливо… — казвам на Марино, докато от миниатюрния разрез, който правя, се стича струйка кръв.

— Не усещам нищо — възразява той и извръща глава, докато вкарвам в отвора продълговат термометър.

Марино не е гнуслив, просто не си пада по подобни неща. Пристъпвам по-близо до главата на Елиза Вандерстийл, за да открия източника на миризмата. Коленича и се навеждам, за да огледам по-добре.

— Не — повтаря Марино, — усещам само разлагаща се кръв.

— Това! — Посочвам му леко опърлен кичур коса близо до врата и дясната половина на челюстта.

— По дяволите! Имаш обоняние на хрътка.

Забелязвам и миниатюрни парченца стъкло. Искрят като зрънца пясък в конската й опашка, но не виждам нищо подобно, полепнало върху дрехите, кожата или засъхналата кръв върху дясното й ухо.

— Възможно е да имаме работа с нараняване на главата — казва Марино, докато наблюдава къде я докосвам и какво оглеждам. — Това би обяснило кървенето от ушите.

— Зависи от вида на нараняването.

— Ами ако става въпрос за огнестрелна рана? — пита той. Не се шегува. — Не знам дали не е била простреляна. — Очите му са скрити зад фотоапарата, тъй като започва отново да снима. — Работили сме върху доста случаи, при които сме откривали, че жертвата е простреляна, едва по време на аутопсията.

— В момента не знаем почти нищо — съгласявам се аз. Не се съмнявам, че на този ранен етап от разследването на Марино му се иска някой да я е прострелял с пушка, да е забил нож в гърба й или да е разцепил главата й с брадва.

В такъв случай би знаел с какво си има работа и най-вече, би могъл да се заеме незабавно със случая. Желанието му фактите да съвпаднат с онова, което му подсказва интуицията, е напълно естествено. Често се сблъсквам с този проблем, защото полицаите не обичат да отстъпват. Те няма да изпитат прилив на адреналин, няма да получат похвала, няма да разрешат заплетен казус, ако се окаже, че жертвата е починала от естествена смърт или нещастен случай.

— Възможно е да е била застреляна. — Марино не млъква, но ще го направи рано или късно. — Ако те прострелят в ухото отблизо, косата ти ще се опърли от дулния пламък.

— Сигурна съм, че си имаме работа с нещо друго. — Оглеждам тънки нишки, които ми напомнят разтопен найлон. Замислям се върху онова, което е направило впечатление на Аня и Еня, когато са пристъпили към тялото.

Споменаха миризма, която им напомнила за прегрелия сешоар на майка им. Вероятно са се натъкнали на изгорена коса. Явно казваха истината, защото колкото по-отблизо оглеждам тялото, толкова по-достоверни ми се струват думите им.

Това, което отначало приехме за сцена на обир или сексуално нападение, прераснало в убийство, бързо се превърна в нещо съвсем различно. Марино няма да иска да го чуе. Но след като съм прекарала по-голямата част от професионалната си кариера с него, зная как да го предпазя от грешка. След време той ми връща услугата. Понякога изпитвам чувство на вина. Но не познавам хора, на които това чувство да им е чуждо.

Марино вероятно е най-упоритото и непреклонно ченге, с което съм работила някога. Първата му реакция ще бъде да оспори логиката ми. Когато някой добър детектив формулира теория, той се вкопчва в нея със зъби и нокти. Ако не внимавам, разследването може да се превърне в състезание, а залогът тук не е победа или загуба. Залогът е истината.

— Може да си е изгорила косата, докато я е сушила, след като си е взела душ сутринта — предполага Марино. — Не бива да забравяме, че не знаем какво се е случило. Може да няма нищо общо със смъртта й.

— Изсушила си е косата, след като си е взела душ сутринта? — повтарям думите му. — А знаем ли, че го е направила?

— Не, след като не знаем почти нищо за нея, по дяволите. Опитвам се само да кажа, че нямаме представа какво се е случило. Виждал съм хора, които са изгорили косите си на грилове, печки, запалки… — напомня ми той.

Истината е, че всичко това се е случило лично с него, при това неведнъж. Марино не се е променил. Още ме влудява, когато започне да пръска течност за запалки върху барбекюто в задния си двор. Колко пъти съм му казвала: Не разбираш ли, че „повече“ невинаги означава „по-добре“?

— По времето, когато още имах коса, за която да се грижа, я изгорих веднъж, докато палех огън — продължава той. Спомням си и този случай. — Мина ужасно много време, докато го преживея. — Това се случи в Ричмънд, Вирджиния, а Марино така и не го преживя. — Опитвам се да кажа, че нямаме представа кога си е опърлила косата. Може да няма никаква връзка със смъртта й.

* * *

Очите й се взират безжизнено в мен изпод притворените клепачи.