Чувствам се ужасно. Всъщност изобщо не съм сигурна как се чувствам, как би трябвало да се чувствам, как би трябвало да се чувства който и да било. Сякаш съм имала възможността да променя съдбата на Елиза Вандерстийл, но съм я пропуснала. Срещнах я два пъти днес, броени часове преди смъртта й. Но това не промени нищо. Да можех само да я спра! Да я бях посъветвала да си завърже каишката на каската или да кара само по сянка. Може би щях да я накарам да размисли.

Може би щеше да промени маршрута, по който бе решила да мине, или пък нещо друго, каквото и да е. Да бях я забавила или отклонила, да бях й казала да не кара сама по тъмно в пустия парк. Разбира се, нямах представа, че се кани да направи подобно нещо. Не знаех достатъчно, за да кажа на Елиза Вандерстийл каквото и да било, което да спаси живота й. Трябва да престана да мисля в тази насока, за да не полудея.

— Баща й е Александър Вандерстийл, извършил самоубийство през 2009 г., когато е бил на 41. — Луси продължава да съобщава какво е открила до момента. Чувам тракането на клавиатурата, докато продължава да търси. — Разполагам с некролога, от който излиза, че е ръководил благотворителен фонд, но е станал жертва на инвестиционна измама в стил „Бърнард Мадоф“. Обесил се е на една от гредите в гаража — казва тя, а аз не мога да си представя, че е открила тази подробност точно в некролога.

— А майката на Елиза? — Изправям се и дърпам ципа на гащеризона чак до брадичката. Качулката обаче оставям за по-късно.

— Не съм сигурна — признава Луси, — но родителите й са разведени.

— Да видим дали съм разбрала правилно. Бащата е мъртъв, не знаем нищо за майката, двамата са разведени — повтарям аз. — Предлагам да минем към план Б, защото семейните връзки на Елиза Вандерстийл няма да ни помогнат да потвърдим самоличността й.

Сядам и нахлузвам на краката си нов чифт калцуни.

— Вероятно няма да успеем да потвърдим самоличността й — добавям аз, — докато не открием лични вещи, за които да знаем със сигурност, че й принадлежат — четка за зъби, четка за коса…

— Предполагам, че е отседнала някъде наблизо — отвръща Луси. — Не се съмнявам, че в театъра ще се намери човек, който да ни даде поне част от отговорите, от които се нуждаем. Смятам да се разходя дотам, преди да са затворили, да огледам, да открия евентуално къде живее приятелят й, да разбера къде е отседнала. Все ще открия нещо.

Поглеждам часовника на телефона си. Вечерното представление е приключило преди повече от час.

— Как ще обясниш интереса си? — питам аз. — Трябва да бъдем внимателни, за да не се разчуе.

— О, забравих! Досега не съм правила такива неща! — отговаря племенницата ми, която е бивш агент на ФБР и Агенцията за контрол на алкохола, тютюна и огнестрелните оръжия и е работила години наред под прикритие. Тя определено не се нуждае от наставленията ми.

Все пак й казвам да внимава и тя обещава да ми звънне по-късно.

— Сигурно ще се върна в офиса по някое време — добавя Луси. Не питам дали Дороти и купищата й багаж се намират вече в колата на Джанет.

Затварям телефона, тъй като нямам намерение да повдигам въпроса за сестра ми в присъствието на Марино, който проследи внимателно целия ми разговор. Имам чувството, че си мисли за нея, но няма да му дам възможност да повдигне темата. Ако Бентън е прав и Марино и Дороти са започнали нещо зад гърба ми, не искам да го чувам сега. Имам си достатъчно проблеми.

— Готов ли си? — питам го аз.

29.

— Температурата на околната среда е 30,5°С — казва Марино. Поставил е термометъра върху моето куфарче с криминологичните инструменти, което се намира близо до тялото.

Слагам си пурпурни нитрилови ръкавици. Към този момент вече съм плувнала в пот.

— Благодаря. — Изваждам бележника си.

— Как ще измериш температурата й? — пита той. — Притеснявам се, защото трябваше да го направим веднага щом дойдохме тук.

— С фенерчета в тъмнината, без да знаем какви улики можем да повредим или унищожим?

— Зная. С теб съм, Док. Просто казвам, че подочух някои коментари, нали разбираш, ченгетата приказваха, че седиш на хлад в камиона и не си даваш много зор.

— Чували сме подобни приказки и преди, ще ги чуем и отново.

— Трябва ли да я обърнем? Защото не виждам как ще пъхнеш термометър под мишницата й, при положение че и двете й ръце са изпънати над главата й. — Той вдига ръце, облечен в белия защитен гащеризон, и жестът му ми напомня защо понякога Бентън го нарича Йети.

— Всичко е наред засега. Не е нужно да я обръщаме, за да измерим температурата й.

— Добре, но си мисля, че колкото по-дълго седи тук…

— Зная как изглежда — отвръщам аз. — Но както сам каза, ръцете й са изпънати над главата й. Дори да я преместя, това няма да ни позволим да измерим точно телесната температура.

Остава ни вариантът да използваме ректума. Но няма начин да пъхна термометър и да рискувам да нанеса увреждане или да позволя на някой заядлив адвокат да ме обвини в подобно нещо. Затова ще използвам друга, не толкова удобна техника. Ще направя малък разрез в горната част на стомаха и ще измеря температурата на черния дроб.