— Мога ли да попитам какво друго откри в раниците им? — Когато деца попаднат първи на местопрестъпление, това е изключително лошо поради най-различни причини.

— Остатъци от вечерята им — отговаря Марино, когато стига до мен. — Хляб, увит в салфетки, пакетчета пармезан, нарязани червени чушки, сол, салатен дресинг. — Лицето му е обрамчено от бяла качулка, прилича на монахиня с поруменели от горещината бузи.

— Явно не се хранят здравословно — поглеждам го от мястото, на което седя. — Но няма как да го установим със сигурност, докато не влезем в дома им. Добре ли си, Марино? Притеснявам се, че ти е горещо.

— Нямаха вид на недохранени. И да, горещо ми е. Тук е ужасен задух.

— Човек може да има наднормено тегло и пак да не се храни добре — напомням му аз. — Всъщност това е широко разпространено явление, особено когато хранителният режим набляга на захари и бързи закуски. А когато деца бъдат оставени без надзор, те се хранят именно с това, при това сутрин, обед и вечер.

— Явно казаха истината, че са вечеряли пица, и това е причината да минат през парка — отвръща той. — Имам чувството, че го правят често, независимо от времето. Права си, майка им не се грижи за тях.

— Възможно е никога да не се е грижила за тях, дори когато е била бременна. — Все още смятам, че близначките са били засегнати от фетален алкохолен синдром.

— Това обяснява защо не блестят с особен интелект — казва Марино. — Изглеждат отракани като хлапета, израснали на улицата. А това е гадно. Децата не бива да изглеждат по този начин.

— Очилата, които са взели — връщам се на въпроса, — какви са?

— Спортен модел на „Мауи Джимс“.

— Без рамки, със стъкла с цвят на кехлибар? — питам аз, обзета отново от онова неприятно предчувствие.

— Да — потвърждава Марино. — Според Еня са лежали близо до тялото. Стъклата били зацапани и издраскани, затова мисля, че жертвата може да ги е носила, когато е била нападната. Ако предположим, разбира се, че не са били повредени преди това.

— Трябва да внимаваме с приказките, че е била нападната. — Не ми е приятно, че ме принуждава да го предупреждавам. Погледнато отстрани, сякаш се заяждам.

— Когато си видяла жената да кара колело, забеляза ли дали очилата й са повредени?

— Не, ако, разбира се, предположим, че това е била тя.

— Мисля, че вече го знаем със сигурност. — Марино сваля ръкавиците си и ги хвърля в близкия чувал за опасни отпадъци, окачен на метална стойка. — Трудно е да допуснем, че става въпрос за две различни жени със сходна външност, на една и съща възраст, обути с маратонки „Конвърс“ и облечени с блузи от концерт на Сара Барелес. И вероятно същият вид очила. Както и че са се появили едновременно в един и същи район на Кеймбридж.

— Дори да става въпрос за един и същи човек, все още не сме потвърдили самоличността й. — Продължавам да му напомням да бъде по-предпазлив, макар никой да не ни слуша. — Какво още са взели момичетата?

Той вади руло хартиени кърпички и откъсва няколко, за да попие потта от лицето си.

— Някаква висулка. Златен череп с размерите на монета от четвърт долар. Вероятно от колие. Мисля, че е бил на златната верижка.

— Къде са го намерили?

— Твърдят, че са го открили на алеята до колелото. Ако съдя по мястото, което ми показаха, мисля, че е лежал близо до верижката. — Той хвърля влажните хартиени кърпи в яркочервения чувал за отпадъци. Следвам примера му, като изхвърлям там използваните си калцуни.

— Жената, която срещнах по-рано, носеше необичайно колие във формата на човешки череп. Висулката беше златна, доста масивна на вид, но не плоска като медальон, а обемна — уведомявам го аз. — Забелязах, че я отметна отзад, на гърба си, докато караше по Куинси стрийт на път към „Харвард Ярд“.

— Обзалагам се, че е тя. Не ми харесва, че си я видяла два пъти, преди някой да я убие. Притеснявам се, че това може да е свързано с теб, Док.

— Не си представям каква може да е връзката — отвръщам аз. — Не мисля, че съм я виждала преди днешния ден.

Съобщавам му резултати от търсенето ми в интернет относно Елиза Вандерстийл. Всъщност за липсата на резултати, тъй като не успях да открия абсолютно нищо за нея — нито в Лондон, нито където и да било другаде.

28.

— Шофьорската книжка може да е фалшива — казва той. — Съвременните технологии улесняват фалшифицирането на документи за самоличност и резултатът трудно може да бъде различен от оригинала.

— Струва ми се странно, която и да е тази Елиза Вандерстийл, тя да не присъства в нито една социална медия — уведомявам го аз. — Всички млади хора се регистрират в поне един подобен сайт. Не открих нито една жена с това име, която поне малко да прилича на нея. В интерес на истината, търсенето ми продължи едва няколко минути…