Читаем Хаос полностью

— Не съм сигурна какво се е случило тук, но видяното не ми харесва — казвам на Марино. — Нещо не е наред. Сякаш велосипедът й е минал точно оттук, където осветителното тяло на стълба е отворено, а крушките счупени и стъклата са се разпилели навсякъде. Въпреки това обаче тялото й е там? Освен това съмнявам се, че е карала колело по чорапи. Трябва да се приближа. Ще се върна след минутка, ако нямаш нищо против, а ти продължавай да снимаш — казвам аз и се изправям.

Всяка стъпка на огромните ми, закрепени надве-натри калцуни предизвиква стържене по чакъла. Насочвам лъча на фенера по алеята и го проследявам до тялото. От метър или два виждам, че кестенявите й коси са разпилени. Виждам привлекателното й младо лице с чип нос и изящна брадичка, бледата кожа, мръсотията по леко раздалечените устни и очите, които се взират безжизнено през притворените клепачи. Очилата, които носеше по-рано, липсват, ако приемем, разбира се, че жертвата и колоездачката, която срещнах по-рано, са едно и също лице.

Убеждението ми, че това е именно така, нараства, и то при положение че подхождам крайно предпазливо към въпроса. Това означава, че не взимам под внимание какво ми подсказва интуицията. На ярката светлина на фенера виждам, че шортите й са светлосини, а чорапите са на райета. Тревата под врата й е подгизнала от кръв. От мястото, на което съм застанала, не се вижда много кръв, не забелязвам охлузвания и разкъсвания на кожата или каквито и да било наранявания по лицето. Само трева и мръсотия, сякаш се е претърколила по поляната.

Силно впечатление ми прави позицията на ръцете й. Те са протегнати над главата й, широко разтворени с дланите нагоре, а това потвърждава предположението ми, че са я влачили за китките. Никога не преставам да се учудвам на всички онези неща, които хората пропускат в суматохата. Много лесно би било да се заличат следите от влаченето и да се оправи позата на тялото, за да не бъде толкова очевидно какво е правено с него. Поглеждам отново близначките. Лицата им са извърнати към мен. Изпитвам неприятното усещане, че лъжат.

Твърдят, че не са приближавали тялото на по-малко от метър, ако се вярва на думите на Барклей. Някой обаче го е приближил. И това може да е повече от един човек. Може да са двама души със сходна сила, като всеки от тях е хванал жертвата за едната ръка, дърпал я е, а после е спрял. Питам се отново защо предпазната каска се е озовала на шест метра от тялото и лежи в тревата като морска костенурка на плажа. Да не би някой да я е хвърлил там? Какво се е случило с маратонките и блузата? Ами слънчевите очила, колието, шалчето? Ако ги е носила, къде са те сега?

Насочвам светлината към велосипеда и обикалям бавно около него. Търся повреди по колелата, по бялата рамка със сини акценти и състезателна лента, по седалката с пълнеж от гел. Не откривам металът да е хлътнал или издраскан. Но забелязвам, че черната стойка за мобилен телефон, прикрепена към кормилото, е празна. Щипката, която би трябвало да придържа телефона на мястото му, е била освободена. Не виждам телефон наоколо, а това само подсилва предишното ми усещане. То се завръща като юмрук в стомаха, придружен от усещането за тежест. Поемам си въздух, дълбоко и бавно.

Опитвам се да поставя под контрол мислите си, свързани с жената, която срещнах два пъти днес, и се приготвям да посрещна неизбежния извод, който се стоварва отгоре ми като огромна приливна вълна. Велосипедът определено ми изглежда познат. Нямах причина да огледам по-детайлно колелото й, но съм сигурна, че рамката му бе бяла или светла със сини детайли. Беше ми направило впечатление, че те са в тон със синята й предпазна каска, която лъчът на фенера ми осветява отново в тревата близо до един японски клен.

— Това е странно — казвам на Марино и си представям образа на Елиза Вандерстийл от шофьорската книжка, която погледнах преди малко. — Каската лежи на шест метра от тялото. Защо?

— Може да е станало, докато се е съпротивлявала, може да се е опитвала да се отскубне от нападателя и да избяга — предполага той, но за момента не откривам никакви доказателства, че се е борила с някого или се е опитвала да избяга.

— Или сестрите са я подхвърлили там? Но ако са го направили, поради каква причина? — отговарям. — Струва ми се малко вероятно да са съблекли блузата на жертвата, но все пак къде е тя? Къде са обувките й?

Не споменавам телефона, шалчето, колието или слънчевите очила, защото не бих могла да зная за тях, ако не съм срещала жената преди. Не съм готова да разкажа това на Марино. Ако съществува дори най-малката вероятност да греша, че съм срещнала именно жертвата, това би могло да го насочи в грешна посока. А това би навредило на случая, когато влезе в съда. Осветявам района с фенера и отбелязвам, че мястото, на което лежат велосипедът и тялото, е непокътнато, като изключим следите от влачене.