Читаем Хаос полностью

— За момента не виждам нищо, включително кръв, което да предположи, че е имало преследване или борба — обяснявам аз. — А това, което виждам, ми се струва толкова нелогично, че не мога да намеря никаква обяснение. То не е нелогично, а направо хаотично.

Тогава фенерът ми осветява нещо, което наподобява две лъскави нишки, навити на кравайче, разположени на пътеката на няколко сантиметра една от друга.

Двете парчета са дълги петнайсет или двайсет сантиметра. Осъзнавам, че току-що сме открили изящна златна верижка, която е била разкъсана на парчета.

— Вероятно са части от колие — казвам на Марино и поглеждам назад към колелото.

То лежи на земята съвсем наблизо, на метър-два от нас. Оглеждам алеята около скъсаната верижка, търся следи от борба. Повърхността обаче е гладка и спокойна, сякаш нищо драматично не се е случило тук.

— Някой е скъсал колието. Не ми се струва да лежи отдавна на земята. — Марино поставя поредния маркер за улики, син конус с номер 7. — Чудя се дали на него е имало нещо, медальон, кръстче или нещо друго, ценно на вид. Или пък убиецът го е взел като сувенир.

— Възможно е — отвръщам аз и оглеждам района около парчетата от верижката, търся висулка, пръстен, талисман, всичко, което би могло да бъде част от колие.

Череп например, като онзи, който колоездачката носеше. Трудно можех да го пропусна още при първата ни среща край касата за билети, а после и при втората, на тротоара пред Харвард Клуб. Забелязах колието със златния череп, стори ми се доста странен, като илюстрация от някой комикс. Помня как младата жена го отметна назад на врата си, когато натисна педалите и потегли, за да не би парчето метал да подскочи и да я удари по зъбите например, докато кара. Мога само да гадая.

Вървя по тревата, но не откривам и следа от блузата й. Спомням си, че беше бежово потниче, сувенир от турнето на Сара Барелес отпреди няколко години. Сигурна съм в това, защото не бях виждала подобна блуза. Накрая обаче откривам маратонките й, едната тук, а другата ей там, „Конвърс“ с цвят на слонова кост. Връзките са останали завързани, сякаш просто е изула маратонките.

Може да не съм сигурна за името й, но вече почти не се съмнявам, че точно тя е колоездачката, която срещнах по-рано през деня в театъра, а после и пред клуба. Полагам усилия да запазя хладнокръвие. Не мога да си позволя да реагирам на откритието. Не мога да си позволя никакво лично отношение към работата, която върша тук. Взимам решение, докато поставяме конусите, водим записки и правим снимки. Време е да споделя с Марино.

— Не мога да го докажа — казвам му аз — и не съм сигурна дали има някакво значение. Но може би я срещнах по-рано днес.

— Шегуваш ли се? — Той спира на място и ме поглежда като ударен от гръм.

Обяснявам му накратко, като започвам със срещата в Американския репертоарен театър и продължавам с тази пред Харвард Клуб.

— Двамата с Бентън я видяхме на тротоара — добавям аз. — Трябва да е било към седем без петнайсет, когато слънцето вече залязваше, но още не се беше мръкнало.

— Ако е тя, едва ли е била мъртва отдавна, преди момичетата да я открият — казва Марино. — Обаждането на 911 е постъпило около седем и половина.

— Затова думите на Барклей изглеждат толкова нелогични. Ако е била мъртва от по-малко от час, когато е проверил пулса й, тялото не би трябвало да е в пълен ригор и не би трябвало да е дори в начален стадий.

Поглеждам отново към двете сестри, чиито погледи шарят насам-натам, докато Барклей им говори нещо. Прави ми впечатление, че в негово присъствие не се чувстват така комфортно, както с Марино, и това е очевидно. Откакто отиде при тях, те започнаха да се държат като две уплашени малки момичета, уморени, отегчени, с облещени от страх очи.

Чувам, че Барклей ги пита нещо за майка им. Задава въпроса си по начин, който ми подсказва, че ги е питал и преди. Те поклащат глави. Не съм ги чула да споменават баща си.

— Тя обикновено си ляга толкова рано… в осем и половина? — пита Барклей.

— Зависи.

— Понякога.

— Когато не се чувства добре.

— Може би затова не вдига телефона…? — пита той, а аз не мога да различа кое от двете момичета му отговаря.

— Не — казва то. — Не я будим, когато спи. Не обича да го правим.

— Не обича да я будим, когато не се чувства добре — повтаря другото. Имам чувството, че са свикнали да се грижат за майка си.

Долавям само откъслечни фрази от разговора им, но и това, което чувам, е достатъчно, за да ми подскаже, че имаме сериозен проблем. Не бих се учудила, ако майката се окаже разведена, а причината да не вдига телефона е, че е пияна. Вероятно няма представа, че дъщерите й не са се прибрали у дома. Надявам се да греша. Отключвам екрана на телефона си и изпращам съобщение на Харълд:

А на Марино казвам:

— Мисля, че видяхме достатъчно за момента. Ще инструктирам Ръсти и Харълд как да разположат оборудването. Веднага се връщам. След това ще ни трябват няколко минути, за да вдигнем тентата и да включим прожекторите.