Читаем Хаос полностью

— Казвам само, че беше вкочанена и следователно мъртва от известно време…

— Парализата също може да вкочани човек, но това не означава, че той е мъртъв. Отново повтарям, моля, не интерпретирайте своите наблюдения, не предлагайте своето мнение, особено по медицински или съдебномедицински въпроси.

— След като съм първият полицай, пристигнал на местопрестъплението, думите ми се превръщат във факт, а не в мнение. — Барклей изстрелва думите като от лък с опъната до скъсване тетива. — А може да е имало и миризма. Може да съм усетил миризмата на кръв. — След изпълнена с враждебност пауза той продължава: — А сега на главата ми се стоварват всички онези глупости, прозвучали по радиостанцията.

Не го питам какво означава това. Имам усещането, че това е неприятно напомняне за оплакването до 911 относно скандала, който уж съм устроила с Брайс и съм нарушила обществения ред. Може Барклей да е научил за това. Може всички в управлението да са научили. Приключвам разговора си с него, като му нареждам да изчака на място, а това означава да стои на благоразумно разстояние от мен.

Той се запътва към Марино и близначките. Напористият детектив, чието име не е Клей, явно не ме харесва. Не че ме е грижа. Марино тръгва към мен. Превил се е под тежестта на големия черен куфар „Пеликан“, който е взел от джипа си.

— Трябва да го държиш под око — казвам тихо аз. — Защото е новобранец, а си въобразява, че знае всичко и никой не може да му държи сметка. Подобно отношение само ще се влошава.

— Познавам го по-добре от теб — отговаря Марино и отваря ключалките на куфара. — Малко е чалнат на тема по-възрастни жени. Има някакъв сбъркан майчин комплекс. Просто те предупреждавам.

— Напомням му за майка му?

— За майка му, за леля му… Защото си по-възрастна от него.

— Това не означава, че му напомням за майка му, за леля му или за когото и да било.

— Само ти казвам, че той се мисли за дар божи по отношение на жените, но всъщност не ги харесва, за разлика от мен. Никак даже — казва Марино и отваря капака на куфара.

Вътре откривам отлично подреден и опакован набор от всевъзможни пособия по криминалистика. Марино изважда фотоапарат с презрамка и голяма светкавица. Нахлузва найлонови калцуни върху обувките си и надява ръкавици върху огромните си ръце.

— Зная, че са ти прекалено големи, Док — казва той и ми подава чифт калцуни и ръкавици.

Моля го да ми подаде два ластика, за да пристегна калцуните и да намаля размера им поне наполовина, така, че да не се изуват и да не ги настъпвам. Надявам огромните ръкавици, в чиито пурпурни нитрилни пръсти остават няколко сантиметра свободно пространство.

— Да вървим — казва той.

Пристъпваме към следващата фаза, навлизаме във вътрешния периметър, без да си правим труда да слагаме друго защитно облекло. Засега.

Не съществува риск да компрометираме местопрестъплението, стига да не настъпим или повредим някоя улика. С редки изключения, не събираме улики, докато не подсигурим вътрешния периметър и включим осветлението. Започваме от поляната, като използваме фенерите си, за да осветим ивицата чакъл пред нас, тревата и дърветата от двете й страни.

Марино спира на всяка крачка, сякаш е видял нещо. Навежда се, изсумтява тихо, което означава, че не е открил нищо, и прави снимки. Чувам непрекъснатото жужене на затвора на фотоапарата. Ослепителните проблясвания на светкавицата ме дезориентират, но продължаваме да следваме нашия добре отработен синхронизиран подход. Това е процедура, която сякаш е дълбоко вкоренена в нас, като например начина, по който тенисистът удря топката. Рядко ни се налага да разменим някоя дума.

— Спри! — казвам му аз, когато в мрака отпред изниква силуетът на уличен стълб, чиято лампа не свети. Издига се близо до падналото на земята колело в периферията на поляната, точно преди гората.

Лампата на върха на стълба не свети. Насочваме фенерите си нагоре и откриваме, че стъклената вратичка е отворена, а крушките вътре са пръснати на парчета. Безброй натрошени стъкълца са осеяли тревата около нас, проблясват и в непосредствена близост до колелото.

— Оттук изглежда така, сякаш се е блъснала в стълба — отбелязвам аз. — Може Барклей да се окаже прав.

— Той никога не е прав — сопва се Марино.

Възможно е някой колоездач да не види стълба и да се блъсне в него. Но това не би могло да обясни счупените крушки на височина поне три метра над земята. Не би могло да обясни и защо тялото лежи толкова далеч от стълба.

— Нямам представа — казва Марино, докато се взира в потъналата в мрак лампа на върха на стълба. — Може някой да е отворил осветителното тяло горе и да е счупил крушките.

— Странно, че стъклата са разпръснати навсякъде. Как е възможно това, ако просто отвориш вратичката и счупиш крушките? А и не мисля, че някой би могъл да ги стигне, освен ако не е гигант.