Читаем Хаос полностью

— Не мога да повярвам! Мамка му! Не мога да повярвам! Какво си въобразява, че прави този Робъртс? — Марино поглежда в огледалото за обратно виждане и патрулната кола с включени светлини. — Чу ли ме да искам помощ? Чу ли ме да искам подкрепление? Чу ли ме да викам SOS или мейдей?

Поглежда сърдито към мен. Почти крещи. Мълча и се свивам на седалката, пристегната здраво с предпазния колан. Наблюдавам светлините, които пулсират в страничното ми огледало, и чакам Марино да се успокои.

— Не, не мисля — отговаря той гръмогласно на собствения си въпрос. — Това да не е игра на стражари и апаши? На този глупак Робъртс му е доскучало на дежурство и се чуди какво да прави. Затова се мъкне след нас. Аз обаче изобщо не се нуждая от помощта му!

Марино поглежда през секунда в огледалото за обратно виждане. Мускулите на устата му ту се стягат, ту се отпускат в бърза последователност. Изважда радиостанцията от стойката.

— Екип трийсет и три. — Държи радиостанцията близо до устата си, толкова е ядосан, че плюе, като говори.

— Трийсет и три.

— Кажете на едно-шест-четири да ми се обади. — Изведнъж става любезен, дори мил, тъй като разговаря с диспечерката на име Роузи.

— Разбрано, трийсет и три — казва тя. Нейният тон също е различен и това ме жегва леко.

Марино обича жените, но никога не знае какво да прави с тях освен очевидното ухажване, досаждане, преструване, водене за носа и общо взето, попадане под контрола на първичните си инстинкти, както неособено деликатно се изрази Луси. Нито една от връзките му не продължава кой знае колко дълго, включително тази с бившата му съпруга Дорис. Според мен той така и не преодоля раздялата им. На няколко пъти се влюбва и в мен, при това отчаяно и почти непоправимо.

Мисля си за флирта му със сестра ми в Маями. Бентън е готов да се закълне, че между двамата е започнало нещо, при това още при предпоследното ни посещение през лятото. Чудя се как ли съм могла да пропусна издайническите белези. Наблюдавам как Марино връща радиостанцията на стойката й, докато Роузи се обажда на патрул 164 и предава съобщението.

Проверявам телефона си за актуализирана информация за полета на сестра ми с надеждата да разбера кога ще кацне. Каня се да изпратя на Луси съобщение, че предвид обстоятелствата няма да мога да отида на летището. Разсейва ме звънът на мобилния телефон на Марино, прозвучал през интеркома на джипа.

— Какъв е проблемът? Какво мога да направя за вас? — Мъжки глас изпълва салона на джипа. Полицай Робъртс звучи весел и възбуден.

— Ти си проблемът — отвърна Марино не особено любезно. — Виждам, че ме следваш. Предпочитам да се разкараш. — Гласът му звучеше заплашително.

— Кой да го каже! Грейнал си като фойерверк на Четвърти юли. Нали знаеш какво казват за чуждия пример… — отговаря полицаят от патрул 164, сякаш ситуацията го забавлява.

Марино го прекъсва, защото е ядосан:

— Изключи светлините и проклетата сирена, Робъртс. Потрябва ли ми безмозъчна марионетка, първо на теб ще се обадя!

Ако това бе обикновен стационарен телефон, сигурна съм, че щеше да тресне слушалката. Но не може. Натиска бутона на волана, за да сложи край на разговора.

— Не съм сигурна на какъв сигнал реагира — чудя се аз. — Не съм чула по радиостанцията дори намек за възможно убийство в парка.

— Разбрал е, че става нещо голямо. Може да не знае какво, но всички са разбрали, че става нещо. Радиомълчанието не е случайно. Видял ни е да минаваме и е решил да се залепи за нас — изръмжава Марино.

Напомням му, че включването на светлините и сирената може да не е добра идея. Така определено привличаме внимание.

— Но не означава, че трябва да ме следват като на парад. Това не е някакво проклето парти или зрелище! — Марино вече вика с пълни сили. — Всеки иска да стане детектив, но забравя канцеларщината, проклетите адвокати, обвиненията срещу нас, телефонните обаждания през нощта и всички останали глупости, с които се сблъскваме.

Виждам как патрулната кола в страничното огледало изостава от нас и се смалява в далечината. Синьо-червените светлини помръкват, сирената заглъхва с жален вой. Патрул 164 намалява и завива наляво по Саут стрийт, докато ние продължаваме да се носим по ярко осветената улица, изпълнена с ресторанти, кафенета, таверни и пивоварни.

— Може наистина да е бил от Интерпол — казва Марино. Добре че съм свикнала с подобни нелогични вмятания. — Може да съм записал грешно номера — продължава разговора за фалшивото обаждане от фалшивия следовател оттам, където го бяхме прекъснали. — И толкова.

— Много се съмнявам. Съжалявам, че трябва да го кажа, но мисля, че обаждането е точно това, което изглежда, Марино, и това ме притеснява. — Премълчавам, че то ме накара да се почувствам по същия начин, както когато Бентън ми пусна записа от 911, който Марино отказа да сподели с мен.