Тя се втренчва в ръката си. В убождането точно над белега от жигосване. Очите й са огромни и там личи нежеланието й да повярва.

— Преобрази ме в… здрачница?

— Не, чуй ме, Сиси. — Вкопчвам се в ръката й и я стискам, като че е въже, на което съм увиснал над пропаст. — Това е единственият начин да оцелеем. Преобразим ли се, ще станем като тях. Няма да миришем. Няма да се набиваме на очи. Ще се слеем с тях безпроблемно. Не разбираш ли? Няма да сме жертви. Когато проникнат тук, няма да са способни да ни открият. Можем да се измъкнем.

— Но, Джийн — противи се тя. — Ще се превърнем в тях. Предпочитам да умра…

— Не, слушай. — Приближавам глава до нея. — Щом се озовем на безопасно място, всеки ще погълне от кръвта на другия. Ще върнем преобразяването. Отново ще станем хора.

— Откъде си така сигурен?

— Ние сме Ориджин. Ние сме лекът!

— Това ми е ясно! Но пак не биваше…

— Не искам да умра, Сиси!

— А аз не искам да живея, ако това значи да стана една от тях!

Сега сграбчвам двете й ръце.

— Това е единственият начин Дейвид да има някакъв шанс да оцелее. — При споменаването на името му нещо в погледа й омеква. — Ще си тръгнем живи от тук и ще се запътим към двореца. Ще го измъкнем от онзи аквариум. Помисли за него, Сиси! — Хрумва ми идея. — Щом се доберем до двореца, ще намерим Ориджин оръжия и ще ги използваме един на друг. Така ще се върнем към човешката раса по-бързо.

Повдига и спуска гърди, в очите й се чете неувереност.

— Можем да го направим, Сиси. Няма да забравим кои сме.

Сключва вежди, а помежду им се оформя дълбока вертикална линия. Изведнъж стиска длани в юмруци.

— Джийн, започва се! — проплаква и извива тяло, гръбнакът й се гъне. Обгръщам я внимателно и я полагам на пода. Тя започва да размахва ръце, удря ме по лицето, от порите й се лее студена и гореща пот също като ледена лава. После се успокоява, влиза в окото на бурята, където аз се намирах преди няколко секунди.

И което в момента напускам. Вътрешното горене става още по-силно, костите ми са изпепелявани, но по някакъв начин костният ми мозък замръзва. Пред очите ми пада бяла пелена, после червена, цветовете наоколо са обърнати наопаки като във фотографски негатив. Киселина вместо кръв, горещи въглени вместо органи, вряща супа вместо мозък.

Никога не забравяй, понечвам да кажа. Но думите се превръщат в каша върху горящия ми език, той е подут и неподатлив. После пред очите ми лумва облак, страшен, ужасяващ, хиляди черни венчелистчета изригват отровен полен. Преобразявам се, поглъща ме, това е грешка! А след това тялото ми отмалява, омеква и…

51

Свърши се. Преобразяването приключи.

Така внезапно. Усещането не е като за бавно дезинтегриране. А по-скоро като за бързо излекуване, за наместено рамо. За нещо мигом сложено в ред.

Мислех, че ще изпитвам отчуждение към това ново променено тяло. Като че не съм в собствената си кожа. Все едно съм се превърнал в извънземен. Но вместо това за пръв път в живота си чувствам съответствие.

Като че елементите са дошли по местата си. Все едно, че невидим блокаж в дихателните ми пътища изведнъж е бил прочистен. Като че слой слуз между сърцето и душата ми най-накрая е бил отстранен.

Ароматите достигат до ноздрите ми наситени, богати, прекрасни, в 3D, в 5D, идеално осезаемите им струйки проникват в ноздрите ми и са ясно доловими за всяко нервно окончание на обонятелната ми система. Идентифицирани, подредени, разчленени, поети. През целия си живот само съм докосвал повърхността на тази нирвана на ароматите, която владее света, задоволявал съм се с невзрачни и безлични фалшификати. Но онова, което успявам да подуша сега, е способно да ме накара да му се наслаждавам с часове тук в мрака.

Само че дори не е тъмно. Вече не. Когато отварям очи, нощта е преминала в ден. Мракът е избледнял и е придобил кристална яснота, наоколо няма нито едно затъмнено кътче. И като стана дума, светлината идваща отвън, макар и вече приглушена от полепналите по сградата тела, ми се струва твърде ярка, отблясъците й ме карат да примигвам.

Виждам Сиси с удивителна яснота, по начин, по който не съм я виждал никога преди. Все още в окото на бурята, представляваща преобразяването, тя отстъпва назад от мен. Не разбирам защо изглежда така ужасена от мен. Но чертите на лицето й са толкова прецизно очертани, кожата и косата й са много чисти.

И подушвам хепър.

Това кара сетивата ми да бушуват като всепоглъщащ и могъщ опиат. Залива ме вълна след вълна, привлича ме и ме изпълва с енергия до степен, в която кара адреналинът да ми се струва седатив. Копнежът дълбае у мен гигантски вакуум, който. Трябва. Да бъде. Запълнен. Заличава всичко друго, кара сексуалната похот да изглежда като мимолетна тръпка, сравнена с него.

От устата ми се лее слюнка. За пръв път бликащото отвътре е така истинско, неподправено и невъздържано.

Сиси. От нея струи миризма на хепър и ме притегля към плътта, костите, кръвта си.

Движи се, дърпа се назад. В очите й блестят страх и подозрителност.