— Нека това бъде моя отговорност, цезарю. — С тези думи той прибра кесията си.

— В Галия нищо не може да се направи без мен, префекте. Тук аз отговарям за всичко — отсякох аз. Тези резки думи паднаха между нас като мраморна плоча, която ляга на мястото си.

— Нека бъде волята на цезаря — каза Флоренций учтиво, с едва доловима нотка от обичайната си ирония. И двамата се изправихме. При самия вход на палатката той се спря. — Мога ли да видя агента Гауденций?

— Не си ли говорил вече с него? — запитах го аз със същия сладък тон. — Разбира се, че може. Попитай управителя ми, той ще го повика. Не се съмнявам, че ще намериш Гауденций в отлично здраве и все така готов да те осведоми.

Флоренций ме поздрави и се изгуби в здрача. Дълго седях сам. Длъжен бях да дам на Констанций колкото войски поиска; а да пратя галите в Азия, би означавало да не удържа на думата си. Това би ме отслабило напълно като военачалник. Какво да правя?

През следните няколко дена войниците узнаха и най-малките подробности за падането на Амида. Също така се научихме, че Констанций пратил Павел Веригата в източните провинции, за да почне разследване за държавна измяна. Това беше неизбежно. Констанций винаги действуваше по този начин, за него всяко поражение неизменно беше дело на предатели. За няколко месеца Павел направи големи поразии в Азия и много невинни хора бяха изпратени на заточение или избити.

До края на лятото останах на Рейн и водех преговори с германските вождове; понякога бях строг, понякога благосклонен. Германците са по природа коварни и съвсем не може да се разчита на думата им. Невъзможно е да проникнеш в мислите им. Ако бяхме завзели гористата им страна, бих могъл да си обясня тяхното постоянно двуличие: любовта към отечеството е присъща на всички хора, дори на варварите. Но ние не бяхме им отнели техни земи и градове, а си бяхме върнали наши собствени, които владеем от векове и които те опустошаваха и грабеха. Въпреки това, щом им се удадеше да нарушат някой договор, те го нарушаваха. Имаше ли случай да се извърши нещо безчестно, вършеха го.

Защо са такива германците? Не знам. Мъчно може да ги разбере човек, дори онези, които са получили образованието си в Рим. Още от времето на Юлий Цезар взимаме синовете на вождове като заложници и ги цивилизоваме, но напразно. Те са диви по природа. Колкото гърците и римляните мразят да се бият, толкова за тях това е любимо занимание.

За да мога въобще да управлявам страната, трябваше да си спечеля име на строг човек. Успях да постигна това. На вождове, които нарушаваха думата си, налагах смъртно наказание. Преминавах на отсрещния бряг на Рейн, когато пожелаех. Бях суров. Бях справедлив. Полека-лека на германците стана ясно, че съм твърдо решен да ги държа на техния бряг на реката и че който реши да се надигне срещу мен, ще бъде смазан. Когато напуснах Галия, по границите на провинцията царуваше мир.

XIII

— Третата и последна зима, която прекарах в Лутеция, беше съдбоносна. От срещата ми с Флоренций нямах никакви известия от Констанций, нито направо, нито по околен път. Префектът предпочиташе да живее във Виенна, докато аз останах в Лутеция. Макар постоянно да си разменяхме писма, не се срещахме. Съзнавайки, че скоро ще настъпят критични времена за нас, по едно време предложих на Флоренций да се премести при мен в Лутеция за през зимата. Но той отказа. Явно държеше да запази колкото бе останало от авторитета му. Формално аз бях господар на Британия, Галия, Испания и част от Мавритания. В действителност Флоренций управляваше части от Галия южно от Виенна, както и Испания и Мавритания. А аз управлявах само Британия. Спазвахме негласното споразумение да не се намесваме аз в неговата, а той в моята територия.

Здравето на Елена се влоши и когато застудя, тя легна на легло. Болките й се усилваха. Пратих да повикат Орибазий. Той не ми даде особено големи надежди.

— За съжаление мога само да намалявам болките. Тя има тумор в стомаха. Нищо не може да се направи.

Тогава ми разправи за някаква нова билка, която открил — от нея плътта ставала безчувствена.

За мен беше утеха да имам другар като Орибазий край себе си. Същото мога да кажа и за Приск, макар той постоянно да ме заплашваше, че ще се прибере у дома. Жена му Хипия му беше пратила няколко сърдити писма; пък и колкото и да го отричаше, той си мечтаеше за Атина. Приск винаги обича да си придава вид на по-безсърдечен, отколкото е всъщност. Блестящият ум на Евтерий беше непресъхващ извор, от който черпех познания. Но като изключим тези трима приятели, живеех съвсем уединено. Началникът на щаба ми, Лупицин, който замести Салуст, беше нахален невежа, а със Синтула, началника на конницата, едва можеше да се общува. Невита, този отличен офицер, държах в Колония Агрипина, за да пази Рейн.