Читаем Юлиан полностью

— Твоето обещание пред тях се отменя от клетвата, която са положили пред императора. — Тези думи бяха произнесени с тон, който показваше, че той се придържа само към закона.

— Това е така, но трябва да те предупредя, трибуне, че е твърде вероятно да има бунтове.

Той впери поглед в мен. Знаех какво си мисли. Дали този уж нечестолюбив цезар сега няма да използува сгодния случай, за да вдигне бунт и да заграби западните провинции? Придворните никога не вземат уверенията за чиста монета. Думите ми, че не е изключено войските да се разбунтуват, той изтълкува като закана: ако бъда предизвикан, ще ги подтикна към бунт.

— Аз съм верен на Констанций — рекох предпазливо. — Ще изпълня това, което ми заповядва. Само те предупреждавам, че може да има размирици. При това трябва да чакаме поне един месец, преди да можем да пратим войски на изток.

— Августът каза да се пратят незабавно — поде Деценций.

Аз го прекъснах:

— Трибуне, в този момент, когато ние седим тук и разговаряме, легионите, които той иска, пътуват по море за Британия.

Разказах му за Лупицин и сетне, за да докажа своята добросъвестност, му разреших да остане и да слуша, докато диктувах писмо до Лупицин, в което му заповядвах да се върне обратно. Като свърших тази работа, пратих Деценций при Синтула и дадох нареждане да изпълнят всичко, което трибунът им заповяда. До края на седмицата някои от най-добрите ми войници заминаха за Антиохия. Хитрият Деценций трябва да им е обещал парични награди, защото тръгнаха в по-добро настроение, отколкото очаквах.

Някои хора смятат, че в този момент аз вече съм замислял да се разбунтувам и да се провъзглася за август на Запада. Това не е вярно. Няма да отрека, че действително ми мина през ума за такава възможност — изключено е човек да не си помисли подобно нещо. В края на краищата благодарение на моите усилия границата на Рейн беше осигурена и аз управлявах една трета от света. Въпреки това нямах никакво желание да скъсам отношенията си с Констанций. Той беше по-силен от мен. Работата беше съвсем проста — свеждаше се до това. Също така не желаех да предизвикам братовчеда си в единствената област, в която той ме превъзхождаше: в умението да задържи престола си.

Но за мен бе голям удар, когато Деценций настоя да заповядам на всички останали войски да дойдат в Лутеция, за да може той да избере най-добрите за войната в Персия. Няколко дни спорихме по този въпрос. Деценций се съгласи да поддържаме гарнизоните по реката Рейн в пълен състав едва когато го заплаших, че ще се откажа от поста си. Тогава дадох заповед войските в Галия да се съсредоточат в Лутеция. Всички изпълниха нареждането ми освен Лупицин, който ми писа, че е изключено да се завърне преди април. Деценций негодуваше, но нищо не можеше да се направи.

През втората седмица на февруари, когато легионите бяха вече разположени на стан по двата бряга на река Секвана, Деценций свали маската си на вежливост. Той престана да придумва и да ласкае; само издаваше заповеди. Евтерий беше при мен, когато трибунът накрая тропна на масата и извика:

— Щом ти не искаш да говориш на легионите, аз ще им говоря от името на Констанций!

Казах му кротко, че няма нужда нито да ми крещи, нито да върши мои задължения. След това го отпратих. Останахме сами с Евтерий в залата на съвета. Спогледахме се; той беше загрижен, аз — съвсем смазан.

— Е, стари приятелю — рекох накрая, — какво да правя сега?

— Каквото ти казват да правиш. Освен ако… Той се спря.

Поклатих глава.

— Не, няма да вдигна бунт.

— Тогава кажи на войниците, че ти е заповядано да ги пратиш на изток. Останалото — той говореше бавно, натъртено — е в техни ръце.

Следващият ден беше дванадесети февруари. Станах още щом се развидели. Наредих на прислугата да се приготви вечеря за всички офицери. Бях решил да дам богато угощение. Заръчах да извадят от най-хубавото вино в дворцовата изба и да сготвят различни ястия от птици и всякакъв вид месо. Макар да се гордея с това, че обикновено трапезата ми е скромна, този път реших да бъда разточителен.

Сетне тръгнах да обикалям войските, придружен единствено от знаменосеца си. Дъхът ни замръзваше, докато тропахме с конете си по дървения мост към левия бряг. Минах бавно по целия лагер. Разговарях с войниците поединично или на групи. Разменихме приятелски шеги и скоро добих представа за настроението им. Към мен бяха добре разположени, но нямаха доверие в Констанций. Във войската няма тайни.

Когато стигнах до стана на петулантите, най-любимия ми легион, спрях се да поговоря с една голяма група войници. Разговорът ни беше непринуден и лек, но предпазлив. Накрая един от тях излезе напред, държейки в ръка едно писмо. Той ме поздрави и каза:

— Цезарю, никой от нас не може да чете. — Някои се изсмяха на тази явна лъжа. Повече от половината от петулантите са добре образовани. — Когато дойдохме тук — продължи той, — намерихме това писмо на вратата на църквата. — Той посочи към близкия храм на Веста, превърнат от галилеяните в костница. — Прочети го, цезарю!