Читаем Юлиан полностью

— Обичта й е неизменна — допълни тя, но без да определи по-точно какво подразбира под тази дума. — Докато тя е жива, за теб няма опасност. Разбира се, тя може би няма да живее дълго. — Гласът й се промени; тя заговори като обикновена жена, заприлича ми на клюкарка. — Вечерта, когато пристигнахме в Рим, беше устроен прием за Констанций в двореца на Палатинския хълм. Присъствуваха целият римски сенат и консулите. Никога не съм виждала по-разкошен прием. „Това е най-великият момент в живота ми!“ — каза брат ми и това не беше само фраза. Навярно винаги е така, когато римски император идва за пръв път в Рим. Както и да е, Констанций седеше на трона със златен венец на глава и Евсебия седеше до него. Тя изглеждаше уморена, но никой не подозираше, че й е зле. След това, по време на отговора на императора на поздравите на сената, тя побледня като смъртник. Опита се да се надигне, но одеждите й бяха твърде тежки. Тъй като всички гледаха Констанций, никой не забеляза, че й става нещо. Но аз я наблюдавах. Първа видях, че кръв потече от устата й. Сетне залитна назад и се строполи на пода. Беше в безсъзнание, когато я изнесоха от залата.

Бях ужасен. Не само от лошата новина, но и от удоволствието, което мъките на Евсебия бяха доставили на Елена.

— Разбира се, брат ми, пък и всички ние бяхме разтревожени. Но след няколко дена тя се оправи. И естествено се държа много мило с мен, когато дойде моят ред. Тя не ме остави нито за миг по време на раждането. По-мила и по-внимателна не можеше да бъде. Дори нареди мъртвото ни дете да бъде погребано в мавзолея на Констанция. Грижеше се за мен, сякаш й бях сестра… а не неин враг.

При последните си думи Елена стана. Сепнах се, като видях колко е разярена.

— Твоята приятелка, твоята покровителка погуби и двете ни деца. — Елена беше стигнала вече до вратата. Говореше с пълното спокойствие на софист, който предварително е упражнявал точно какво ще каже и как ще произнесе вече написана реч. — Ти се гордееш с философията си, с любовта си към хармонията и сговора между хората. Е, как ще претеглиш това нещо във везните си? От едната страна две деца — тя вдигна лявата си ръка, — от другата Евсебия. — Вдигна дясната си ръка и изравни везните.

Нищо не й отговорих. Какво можех да й кажа? Тя излезе от стаята. Никога вече не заговорихме по този въпрос, но аз изпитвах уважение към нейните чувства на болка и омраза. Давах си сметка, че е невъзможно изцяло да познаваш друг човек дори когато делиш едно легло с него и споделяш живота си.

Един месец по-късно ни съобщиха, че Евсебия е починала.

През зимата, докато аз бях в Лутеция, Констанций се намираше на хиляда мили разстояние, в Сирмиум, голям град на границата между Дакия и Илирикум. За разлика от мен тази зима бе тежка за него. Първо Евсебия почина. Освен това, макар той да бе успял да потуши второто въстание на сарматите, дунавската област далеч не бе омиротворена и тамошните племена непрекъснато нападаха нашата територия, причинявайки големи щети. Констанций обаче обяви официално, че тъй като повторно бе победил сарматите, за втори път взема титлата „Сарматик“. Не споменаваше как иска да го наричат, но Приск смяташе, че би трябвало да го наричаме Констанций Сарматик-Сарматик.

Отношенията ми с Констанций не бяха по-лоши от обикновено. Вниманието му бе погълнато от несполуките му и той не се сещаше много за мен. Зная обаче с положителност, че винаги говорел пренебрежително за моите „успехи“ в Галия. Евсебий с голямо удоволствие ми измислял разни прякори, знаейки, че на господаря му ще бъде приятно да го чуе. Между прякорите, за които ми донесоха — просто е изумително колко неща се донасят на един владетел, стига той да иска да ги слуша, — бяха следните: „бъбривият вятър“, „маймуна с мантия“, „гърчещият се буквоядец“ и „козата“, защото пак си бях пуснал брада.

Хората са много странни, що се отнася до модата. Понеже Константин и неговите наследници били гладко обръснати, сега всички трябваше да се бръснат, особено висшите чиновници. На хората, които ме упрекват, че нося брада, напомням, че Адриан и всички негови приемници са носели бради, а според мен тяхното време превъзхожда нашето. В действителност яд ги е на брадата ми, защото мразят философията. Бради носят философите; Юлиан носи брада, следователно Юлиан е философ: вероятно той споделя рушителните идеи на това племе и питае враждебни чувства към суеверията на галилеяните.

Другаде съм описал похода си през тази година. Накратко казано, наредих да построят отново седем разрушени града на Рейн или около Рейн, възстанових житниците и поставих гарнизон във всеки един от тези градове. По-важни от тях са: крепостта Херкулес, Келен, Аутуннакум, Бона32 и Бингиум. Всички тези градове си възвърнахме без голямо усилие.