Читаем Юлиан полностью

Втората ни зима в Лутеция беше още по-приятна от първата, макар Салуст да ми липсваше повече, отколкото мога да изразя с думи — но всъщност го изразих в хвалебствена проза! Все още нямах пари. Тайният агент Гауденций ме следеше и докладваше за действията ми. Жена ми продължаваше да боледува. Въпреки всичко това бях доволен. Бях привикнал вече да управлявам и не мечтаех да живея като частно лице или да преподавам в Атина. Бях много доволен да съм цезар на Галия.

Главното събитие тази зима беше първото голямо дело, което трябваше да реша. Нумерий, управителят на Галия Нарбонензис, провинция южно от Галия, бе обвинен в злоупотреба с държавни пари. Враговете му бяха приготвили страшни обвинения срещу него. Доведоха го за делото в Лутеция. За мен това бе крайно интересен случай, а тъй като бях разрешил процесът да се гледа публично, за местното население това бе не по-малко интересно зрелище от любимите им театрални представления.

Ден след ден съдебната зала се препълваше с хора. Скоро пролича, че липсват сериозни доказателства срещу Нумерий. Той беше висок, представителен човек, който със самия си вид внушаваше уважение. Сам се защищаваше срещу обвиненията на прокурора Делфидий. А Делфидий е един измежду най-убедителните оратори и тънки юридически умове в цялата империя; но дори той не можеше от въздуха да изгради доказателства, въпреки че направи такива опити, и то използувайки собствения си дъх.

Както всички нас, и Нумерий имаше политически противници, които бяха измислили различни обвинения срещу него, надявайки се, че ще го отстранят. Точка по точка Нумерий опроверга всяко отправено срещу него обвинение, и то толкова умело, че Делфидий накрая се обърна към мен и извика разгневено;

— Можем ли въобще да осъдим някого, велики цезарю, ако за оправдаването на обвиняемия е достатъчно той да отхвърли всички наши обвинения?

На тези думи отговорих с едно от онези редки, внезапни хрумвания, с които — поне ми се ще да мисля, че е така — боговете говорят чрез мен:

— Може ли въобще някой да бъде оправдан, ако за осъждането му е достатъчно ти да го обвиниш?

Внезапно в залата настъпи тишина. След това всички започнаха да ръкопляскат и това бе краят на процеса.

Разбира се, разказвам тази случка от суетност. Много съм доволен от това, което казах (или което Хермес каза). Нека бъда искрен, аз не съм най-добрият съдия на света. Често, когато си мисля, че правя някой много ловък ход, всъщност обърквам хората. Все пак споменавам тази случка, защото тя показва, струва ми се, истинската същност на правото. Онези земни властници, които са управлявали тиранично, винаги са приемали, че ако за един човек се казва, че е виновен, той сигурно е виновен, защото как иначе ще изпадне в подобно положение. Всъщност всеки тиранин знае, че един човек може да няма никаква вина, но да има силни врагове, а много често и самият тиранин може да е главният му враг; ето защо предпочитам да поставям тежестта на доказването по-скоро върху обвинителя, отколкото върху обвиняемия.

Нея зима Елена беше малко по-добре. Тя особено се оживяваше, когато заговорехме за посещението й в Рим.

— Смяташ ли, че ще може някога да живеем там? — попита ме тя един ден, когато — доста необичайно събитие — вечеряхме сами.

— Този въпрос може да реши само брат ти — рекох. — Мен лично ми харесва Галия. Бих живял тук много щастливо до края на живота си.

— В Лутеция?

Тонът, с който тя изрече това, показваше колко й е омразен животът ни тук.

— Да, но всъщност може ли човек да знае какво ще се случи догодина или идната седмица?

— Колко би ти харесала къщата на Виа Номентана — каза тя тъжно. — Там имам разкошни градини…

— По-хубави от нашите градини тук?

В Лутеция се гордеехме с многото цветя и овощни дървета, които растяха почти без гледане.

— Несравнимо по-хубави! — въздъхна тя. — Колко ми се ще да се върнем там!

— Съжалявам.

Това бе неприятен момент и вътрешно проклинах онзи, който бе нагласил така, че да останем сами на вечеря. Струва ми се, че случаят не се повтори.

— Брат ми те уважава — каза тя. И тази тема беше необичайна. Рядко говорехме за Констанций. — Той само се бои да не… слушаш лоши съвети.

Въпросът бе поставен тактично от нейна страна.

— Той няма от какво да се бои — казах аз. — Нито от мен, нито от моите съветници. Нямам намерение да заграбвам престола. Само искам да извърша онова, за което съм пратен тук: да защитя Галия. И мога да кажа, че брат ти не ме улеснява в изпълнението на тази задача.

— Може би слуша лоши съветници.

Повече от това тя не искаше да признае.

Кимнах мрачно с глава.

— И мога да ги назова, като почна с Евсебий…

— В императорския двор имаш една приятелка — прекъсна ме тя. Бутна настрана чинията си, сякаш отваряше място за друго блюдо. — Императрицата.

— Зная… — започнах аз.

Но странният израз в очите на Елена ме накара да спра; за пръв път, откакто бяхме женени, в гласа и прозвуча интимна нотка:

— Евсебия те обича.

Тя каза тези думи по такъв начин, че аз не можах точно да разбера какво искаше да каже с този изтъркан и винаги двусмислен глагол.