Читаем Играта на ангела полностью

— Бяхме останали на работа до късно. Наближаваше полунощ, когато господин Баридо ми каза да се прибера вкъщи. Издателите чакаха един господин, който щял да дойде да се срещне с тях…

— В полунощ? Че какъв ще е тоя господин?

— Чужденец, мисля. Не знам точно, но май ставаше дума за някаква оферта. На драго сърце щях да остана, но вече беше много късно и господин Баридо ми каза…

— Ерминия, а спомняш ли си името на въпросния господин?

Усойницата ме изгледа учудено.

— Всичко, което си спомням, вече го разказах на инспектора, дето дойде тази сутрин. Разпитваше ме за теб.

— Инспектор ли? Разпитвал те е за мен?

— Ами полицията разговаря с всички наред.

— Естествено.

Усойницата ме гледаше втренчено и недоверчиво, сякаш се опитваше да прочете мислите ми.

— Не знаят дали ще оживее — промълви тя. Имаше предвид Ескобиляс. — Всичко се затри — архивите, договорите… всичко. Свършено е с издателството.

— Съжалявам, Ерминия.

Една злобна усмивка разкриви устните й.

— Съжаляваш, значи? А нима не искаше тъкмо това?

— Как може да си мислиш такова нещо?

Усойницата ме изгледа подозрително.

— Сега си свободен.

Пресегнах се да докосна ръката й, но Ерминия се надигна и отстъпи малко назад, сякаш моето присъствие я плашеше.

— Ерминия…

— Върви си — рече тя.

Оставих я сред димящите развалини. Излизайки на улицата, се натъкнах на група дечурлига, които ровеха сред отломките. Едно от тях бе измъкнало някаква книга от пепелта и я разглеждаше със смесица от любопитство и презрение. Корицата бе обгоряла от пламъците и краищата на страниците бяха почернели, но като изключим това, книгата беше непокътната. От надписа на гърба й разбрах, че бе от поредицата „Градът на прокълнатите“.

— Господин Мартин?

Обърнах се и се озовах срещу трима мъже, облечени с костюми от разпродажба, доста неподходящи за влажната и лепкава топлина, която се носеше във въздуха. Един от тях, явно началникът им, пристъпи крачка напред и ми отправи сърдечна усмивка на опитен продавач. Другите двама, наглед яки и непоколебими като хидравлична преса, се задоволиха само да ме зяпат с неприкрита враждебност.

— Господин Мартин, аз съм инспектор Виктор Грандес, а това са моите колеги, агентите Маркос и Кастело от отдела за разследване и наблюдение. Чудя се дали ще бъдете така любезен да ни отделите няколко минути.

— Разбира се — отвърнах аз.

Името Виктор Грандес ми звучеше познато от вестникарските ми години, през които списвах хрониката на произшествията. Видал му бе посветил някоя и друга колонка; спомних си особено ясно една, в която го описваше като сензацията на полицейския отдел, като мощна сила, потвърждаваща появата на ново поколение елитни професионалисти, по-добре обучени от своите предшественици, неподкупни и корави като стомана. Трябва да отбележа, че тези прилагателни и хиперболата бяха на Видал, не мои. Предположих, че оттогава насам инспектор Грандес се е придвижил още по-нагоре в йерархията и присъствието му тук свидетелстваше, че полицията е взела на сериозно пожара в издателството на Баридо и Ескобиляс.

— Ако нямате нищо против, можем да седнем в някое кафене, за да поговорим на спокойствие — рече Грандес, без да сваля дори за миг служебната усмивка от лицето си.

— Както желаете.

Инспекторът ме поведе към едно неголямо заведение на ъгъла на улиците „Доктор Доу“ и „Пинтор Фортуни“. Маркос и Кастело вървяха зад нас, без да ме изпускат от поглед. Пътьом Грандес ми предложи цигара, която отказах. Той си прибра пакета. Повече не обели дума, докато не стигнахме до кафенето, където тримата ме ескортираха до една маса в дъното и насядаха около мен. Ако ме бяха замъкнали в някой тъмен и влажен карцер, срещата навярно щеше да ми се стори по-приятелска.

— Господин Мартин, предполагам, че вече сте узнали за случилото се тази сутрин.

— Знам само каквото прочетох във вестника. И онова, което ми разказа Усойницата…

— Усойницата?

— Извинете. Госпожица Ерминия Дуасо, асистентка на директорите на издателството.

Маркос и Кастело размениха поглед, който трудно се поддаваше на описание. Грандес се усмихна.

— Интересен прякор. Кажете ми, господин Мартин, къде бяхте снощи?

Блажени невинните! Този въпрос ме свари неподготвен.

— Въпросът е рутинен — изясни инспекторът. — Опитваме се да установим къде са се намирали всички лица, които евентуално са имали някакви отношения с жертвите през последните дни. Служители, доставчици, роднини, познати…

— Бях с един приятел.

Щом изрекох това, веднага съжалих, че съм избрал точно тези думи, което не убягна от вниманието на Грандес.

— Един приятел?

— По-скоро човек, свързан с моята работа. Издател, с когото имах уговорена среща снощи.

— Бихте ли могли да кажете до колко часа бяхте с този човек?

— До късно. Всъщност останах да нощувам в неговия дом.

— Разбирам. И как се нарича това лице, което определяте като свързано с вашата работа?

— Корели. Андреас Корели. Френски издател.

Грандес си записа името в малък тефтер.

— Фамилията като че ли е италианска — отбеляза инспекторът.

— Истината е, че не знам с точност от каква националност е той.