— Трябва само да поговорите с нея. Да я насърчите, да й дадете някой съвет… да я изслушате, да прочетете нещичко, което е написала, и да я напътите. Няма да ви струва Бог знае какво. Момичето има ум като бръснач. Страшно ще ви допадне, ще видите. Ще станете приятели. Би могла даже да работи като ваша помощничка.

— Нямам нужда от помощничка, още по-малко пък от непозната.

— Глупости. А и да речете, че е непозната — не е. Или поне тя така твърди. Казва, че ви познава отпреди години, но че вие сигурно не си я спомняте. Както изглежда, двоицата галфони, които са й се паднали за родители, са убедени, че литературата ще я осъди да тлее в пъкъла или да си остане стара мома, и сега се колебаят дали да я пратят в манастир или да я омъжат за някой кретен, който да й направи осем деца и да я погребе завинаги сред тенджери и тигани. Ако вие не направите нещо, за да я спасите, това ще е равносилно на убийство.

— Не драматизирайте, господин Семпере.

— Вижте, не бих ви молил за това, защото знам, че вас алтруизмът ви влече толкова, колкото народните танци, ама всеки път, щом я видя да влиза тук и да ме гледа с тия оченца, които преливат от ум и от ентусиазъм, и си помисля какво бъдеще я чака, просто ми се къса сърцето. Това, на което аз можех да я науча, вече съм й го показал. Момичето се учи бързо, Мартин. Напомня ми за вас, когато бяхте малчуган.

Въздъхнах.

— Как й е фамилията?

— Жисперт. Изабела Жисперт.

— Не я познавам. През живота си не съм чувал това име. Преметнала ви е.

Книжарят измърмори нещо под нос.

— Изабела каза, че ще речете тъкмо това.

— Талантлива, че и пророчица. И какво още ви каза?

— Че според нейните подозрения сте доста по-добър като писател, отколкото като човек.

— Същински ангел е тази Изабелита.

— Мога ли да й кажа, че ще се срещнете с нея? Без каквото и да е задължение от ваша страна?

Предадох се и кимнах. Семпере се усмихна победоносно и поиска да скрепи нашия пакт с прегръдка, но аз побягнах, преди старият книжар да е успял да изпълни мисията си — да ме накара да се почувствам добър човек.

— Няма да се разкайвате, Мартин — чух го да казва, докато излизах през вратата.

3

Когато се прибрах вкъщи, заварих инспектор Виктор Грандес да пуши невъзмутимо, седнал на стъпалата пред портала. Щом ме видя, се усмихна с онзи чар на известен и обичан актьор, сякаш беше стар приятел, отбил се да поднесе почитанията си. Седнах до него и той ми предложи отворената си табакера. Забелязах, че цигарите са марка „Житан“. Взех си една.

— А къде са Хензел и Гретел?

— Маркос и Кастело не можаха да дойдат. Получихме донос и те отидоха да приберат един стар познайник от Пуебло Секо33, който вероятно има нужда от известно убеждаване, за да му се опресни паметта.

— Клетникът!

— Ако им бях казал, че се каня да ви посетя, сигурно щяха да се присъединят към мен. Страшно им допаднахте.

— Истинска любов от пръв поглед, и аз го забелязах. Какво мога да направя за вас, инспекторе? Да ви поканя ли на кафе горе?

— Не бих дръзнал да нахлувам в собственото ви пространство, господин Мартин. Всъщност исках само да ви съобщя лично новината, преди да сте я научили от другаде.

— Каква новина?

— Ескобиляс е починал в болницата днес в ранния следобед.

— Мили Боже! Не знаех — отвърнах аз.

Грандес сви рамене и продължи да пуши мълчаливо.

— Това се очакваше. Какво да се прави?

— Успяхте ли да изясните причините за пожара? — попитах.

Инспекторът ме изгледа продължително, сетне кимна.

— По всичко личи, че някой е залял с бензин господин Баридо и го е подпалил. Пламъците са се разпространили, когато той, обзет от паника, се е опитал да избяга от кабинета си. Съдружникът му и другият служител, които са му се притекли на помощ, са останали в огнения капан.

Преглътнах с мъка. Грандес се усмихна успокоително.

— Днес следобед адвокатът на издателите ми обясни, че предвид на личния характер на договора, който сте подписали с тях, след тяхната кончина последният се прекратява, въпреки че наследниците запазват правата над произведенията, публикувани до момента. Предполагам, че той ще ви съобщи това с писмо, но помислих, че ще ви бъде приятно да го узнаете предварително, ако трябва да вземете някакво решение относно предложението на онзи издател, когото споменахте.

— Благодаря.

— Няма защо.

Грандес допуши цигарата си и хвърли угарката на земята. Усмихна ми се вежливо и се изправи. Потупа ме по рамото и тръгна към улица „Принсеса“.

— Инспекторе? — извиках аз.

Той спря и се обърна.

— Нали не мислите, че…

Инспекторът ми се усмихна уморено.

— Пазете се, Мартин.

Легнах си рано и се събудих внезапно, мислейки, че вече е настъпил следващият ден, ала бързо се уверих, че часът е едва малко след полунощ.