Лампите над операционната маса угаснаха и залата потъна в полумрак. Отправих се към стълбището и се качих по стъпалата, които ме отведоха отново в хола. Светлината на утрото се процеждаше през водата и улавяше хиляди реещи се частици. Бях изморен. Такава умора не бях изпитвал през целия си живот. Завлякох се до креслото и се строполих в него. Тялото ми бавно падна назад и когато най-сетне се отпуснах напълно в креслото, видях, че от тавана се спускат рояци от мехурчета въздух. Някъде горе се образува неголяма въздушна камера и аз разбрах, че нивото на водата е започнало да спада. Гъста и искряща като желатин, тя се оттичаше през пролуките на прозорците така стремително, сякаш къщата бе подводница, която изплуваше от дълбините. Сгуших се в креслото, изпълнен с едно усещане за безтегловност и покой, което не исках никога да ме напусне. Затворих очи и чух ромоленето на водата около мен. Отворих ги пак и съзрях дъжд от капки, които падаха съвсем бавно отгоре, подобно на сълзи, които можеха да забавят своя полет. Бях много, много изморен и исках само да заспя дълбоко.

Отворих очи и в тях нахлу яркото сияние на едно горещо пладне. Светлината струеше като прах през прозорците. Първото, което забелязах, бе, че стоте хиляди франка още си лежаха на масата. Станах и отидох до прозореца. Дръпнах завесите и поток ослепителна светлина заля стаята. Барселона си беше на мястото и потрепваше като мираж в маранята. В този миг осъзнах, че бученето в ушите ми, което различните шумове денем обикновено заглушаваха, бе изчезнало напълно. Долавях една дълбока тишина, чиста като кристална вода, каквато не помнех някога да съм възприемал със сетивата си. Чух собствения си смях. Вдигнах ръце към главата си и опипах кожата си. Не изпитвах никакво напрежение. Зрението ми беше ясно и ми се струваше, че петте ми сетива току-що са се пробудили. Усещах мириса на старото дърво на украсения с розетки таван и на колоните. Потърсих огледало, но в целия хол нямаше такова. Тръгнах да търся банята или друго помещение, където бих могъл да намеря огледало, което да потвърди, че не съм се събудил в тялото на някой непознат, че кожата, която усещах, и костите под нея са си мои. Всички врати на къщата бяха заключени. Обходих целия етаж, без да успея да отворя ни една. Върнах се в хола и забелязах, че на мястото, на което в съня ми се намираше вратата към подземието, наяве имаше само една картина с образа на ангел, свит върху скала, която стърчеше от водите на безкрайно езеро. Отправих се към стълбите, които водеха към горните етажи, ала се спрях още след първата редица стъпала. По-нататък като че ли цареше един тежък и непрогледен мрак, където светлината се разсейваше.

— Господин Корели? — подвикнах аз.

Гласът ми се изгуби, сякаш бе влязъл в досег с някаква солидна преграда, без да остави ехо или каквото и да е отражение. Върнах се в хола и огледах парите на масата. Сто хиляди франка. Взех ги и ги претеглих на ръка. Хартията ме подканяше да я погаля. Сложих парите в джоба си и отново поех по коридора, който водеше към изхода. Десетките лица от фотографиите все така се взираха в мен с неудържимата сила на някакво обещание. Предпочитах да не срещам техните погледи и направо закрачих към външната врата, ала точно преди да изляза, забелязах, че сред всичките рамки имаше една празна, без снимка и без табелка. Усетих едно сладко и сухо ухание и си дадох сметка, че то идваше от моите пръсти. Това бе ароматът на парите. Отворих външната врата и излязох на дневна светлина. Вратата се захлопна тежко зад гърба ми. Обърнах се, за да погледна къщата, тъмна и безмълвна, чужда на искрящото сияние на този ден с неговите лазурни небеса и ярко слънце. Погледнах часовника си и видях, че минаваше един часът следобед. Бях спал повече от дванайсет часа без прекъсване, свит в едно старо кресло, и въпреки това през целия си живот не се бях чувствал така добре. Поех по хълма надолу, за да се върна в града. Крачех с усмивка на лице и с убеждението, че за пръв път от много време насам, може би дори за пръв път в живота ми, светът ми се усмихваше.

Второ действие

Lux aeterna

1