— Понятно е. И този господин Корели, каквото и да е неговото гражданство, би ли могъл да потвърди, че снощи сте били заедно?

Свих рамене.

— Предполагам, че да.

— Предполагате?

— Всъщност съм сигурен. Че защо да не потвърди?

— Нямам представа, господин Мартин. Имате ли някакъв повод да мислите, че не би го сторил?

— Не.

— Значи темата е приключена.

Маркос и Кастело ме гледаха така, сякаш не бях изрекъл и една вярна дума, откакто бяхме седнали в кафенето.

— И за да привършим, бихте ли могли да ми изясните естеството на срещата, която имахте снощи с този издател с неопределена националност?

— Господин Корели пожела да се види с мен, за да ми отправи едно предложение.

— Предложение от какъв характер?

— Професионален.

— Разбирам. Навярно е искал да напишете книга?

— Точно така.

— Кажете ми, обичайно ли е след делова среща да оставате да нощувате в жилището на договарящата страна, ако можем да я наречем така?

— Не.

— Но вие казвате, че сте пренощували в дома на този издател.

— Останах, защото не се чувствах добре и мислех, че няма да ми стигнат силите да се прибера вкъщи.

— Може би вечерята ви е понесла зле?

— В последно време имах някои проблеми със здравето.

Грандес кимна със скръбно изражение.

— Световъртеж, главоболие… — допълних аз.

— Но разумно ли е да приемем, че вече се чувствате по-добре?

— Да. Много по-добре.

— Радвам се да го чуя. Със сигурност изглеждате завидно. Нали така?

Кастело и Маркос кимнаха бавно.

— Всеки би казал, че голям товар ви е паднал от сърцето — отбеляза инспекторът.

— Не ви разбирам.

— Имам предвид тези световъртежи и неразположения.

Грандес разиграваше целия този фарс с вбесяващ усет за темпо.

— Простете невежеството ми относно тънкостите на вашата професионална сфера, господин Мартин, но не е ли вярно, че сте имали сключен договор с двамата издатели за срок, който изтича след шест години?

— След пет.

— И този договор не ви ли е обвързвал изключително, да го кажем така, с издателската къща на Баридо и Ескобиляс?

— Да, такива бяха условията.

— В такъв случай защо ви трябваше да обсъждате предложението на един конкурент, щом вашият договор не ви е позволявал да го приемете?

— Това беше най-обикновен разговор. Нищо повече.

— Разговор, който все пак се е превърнал в соаре в дома на този господин.

— Моят договор не ми забранява да разговарям с трети лица. Нито пък да нощувам извън къщи. Свободен съм да спя, където намеря за добре, и да говоря с когото поискам за каквото поискам.

— Разбира се. Нямах намерение да загатвам обратното, но все пак ви благодаря, че ми изяснихте този момент.

— Има ли още нещо, което мога да ви изясня?

— Само една малка подробност. При положение, че господин Баридо е починал, ако, не дай Боже, господин Ескобиляс не се възстанови от раните си и също се спомине, издателството ще се разтури и подобна участ ще сполети и вашия договор. Нали не греша?

— Не съм сигурен. Не зная точно при какъв режим е била учредена фирмата.

— Но не е ли твърде вероятно да стане така, според вас?

— Възможно е. Би трябвало да попитате за това адвоката на издателите.

— Всъщност вече го попитах. И той потвърди, че ако се случи онова, което никой не би желал, и господин Ескобиляс се пресели в по-добрия свят, ще стане точно така.

— Значи вече имате отговор на въпроса си.

— А вие имате пълната свобода да приемете предложението на господин…

— … Корели.

— Кажете ми, приехте ли го вече?

— Мога ли да знам каква връзка има това с причините за пожара? — троснах се аз.

— Никаква. Просто ми е любопитно.

— Това ли е всичко? — попитах.

Грандес погледна първо към своите колеги, а после към мен.

— От моя страна — да.

Понечих да се изправя. Тримата полицаи не помръднаха от местата си.

— Господин Мартин, докато не съм забравил — рече инспекторът, — можете ли да ми кажете дали си спомняте, че преди една седмица господата Баридо и Ескобиляс са ви посетили в дома ви на улица „Фласадерс“ №30, придружени от гореспоменатия адвокат?

— Да, така беше.

— Това приятелско гостуване ли беше, или формално посещение?

— Издателите дойдоха, за да изразят желанието си да се върна към работата си по една поредица от книги, която бях оставил настрана за няколко месеца, за да се посветя на друг проект.

— Бихте ли определили разговора като вежлив и непринуден?

— Не си спомням някой да е повишавал тон.

— А случайно да си спомняте, че сте им отговорили — цитирам буквално, — че „до една седмица и двамата ще сте мъртви“? Без да повишавате тон, естествено.

— Да — признах си аз с въздишка.

— Какво имахте предвид?

— Бях ядосан и казах първото, което ми дойде на езика, инспекторе. Това не означава, че съм говорил сериозно. Понякога човек казва неща, които в действителност изобщо не мисли.

— Благодаря ви за откровеността, господин Мартин. Много ни помогнахте. Приятен ден.

Тръгнах си оттам с погледите на три чифта очи, забити като кинжали в гърба ми, и с усещането, че ако бях отвърнал на всеки от въпросите на инспектора с лъжа, нямаше да се чувствам толкова гузен.

2