Читаем Играта на ангела полностью

— Какво е една година труд в сравнение с възможността всичките ти желания да се сбъднат? Какво е една година труд в сравнение с обещанието за дълъг живот в благоденствие?

Нищо, казах си аз против волята си. Нищо.

— Това ли е вашето обещание?

— Поставете сам цената. Искате да подпалите целия свят и да изгорите с него? Нека го направим заедно! Вие определяте цената. Аз съм готов да ви дам онова, което най-силно желаете.

— Не зная какво желая най-силно.

— Напротив, мисля, че знаете.

Издателят се усмихна и ми намигна. Сетне стана и отиде до един скрин, върху който бе поставена лампа. Отвори първото чекмедже и измъкна оттам един плик от пергаментова хартия. Подаде ми го, но аз не го взех. Тогава той го остави на масата, която бе между нас, и отново седна на мястото си, без да каже дума. Пликът беше отворен и доколкото можех да видя, беше пълен с пачки банкноти от сто франка. Цяло състояние.

— Държите толкова пари в някакво чекмедже и оставяте вратата да зее? — попитах аз.

— Можете да ги преброите. Ако ви се сторят недостатъчно, назовете вие цифрата. Вече ви казах, че няма да споря с вас за пари.

Дълго се взирах в това имане и накрая поклатих глава. Поне го бях видял. Беше истинско. Предложението и суетата, които ме подкупваха в тези мигове на скръб и отчаяние, бяха истински.

— Не мога да ги приема — казах.

— Мислите, че това са мръсни пари?

— Всички пари са мръсни. Ако бяха чисти, никой нямаше да ги иска. Ала не това е проблемът.

— Тогава какво ви смущава?

— Не мога да ги приема, защото не съм в състояние да приема предложението ви. Не бих могъл, даже и да исках.

Корели сякаш претегли думите ми.

— Мога ли да ви попитам защо?

— Защото съм пътник, господин Корели. Защото ми остават само няколко седмици живот, може би дори броени дни. Защото не ми е останало нищо, което да предложа в замяна.

Корели сведе поглед и потъна в продължително мълчание. Заслушах се във вятъра, който стържеше по прозорците и се прокрадваше в къщата.

— Само не ми казвайте, че не сте знаели — добавих аз.

— Догаждах се.

Той не помръдваше от мястото си и не вдигаше очи към мен.

— Има много други писатели, които могат да напишат тази книга за вас, господин Корели. Благодарен съм ви за предложението — даже повече, отколкото си представяте. Лека нощ.

Отправих се към изхода.

— Да речем, че бих могъл да ви помогна да победите болестта си — обади се той.

Спрях се насред коридора и се обърнах. Корели бе едва на две педи от мен и ме гледаше втренчено. Стори ми се по-висок в сравнение с първия път, когато го бях видял в коридора, а очите му изглеждаха по-големи и тъмни. Можех да видя в зениците му собственото си отражение, което се свиваше, докато те се разширяваха.

— Притеснява ли ви моята външност, приятелю Мартин?

Преглътнах с мъка.

— Да — признах си аз.

— Моля ви, върнете се в хола и седнете. Дайте ми възможност да ви обясня как стоят нещата. Нима има какво да загубите?

— Предполагам, че няма.

Той внимателно улови ръката ми над лакътя. Пръстите му бяха дълги и бледи.

— Няма защо да се боите от мен, Мартин. Аз съм ваш приятел. Докосването му беше утешително. Оставих се да ме отведе обратно в хола и седнах послушно като дете, което очаква наставленията на някой възрастен. Корели коленичи до креслото, загледан в очите ми. Взе ръката ми и силно я стисна.

— Искате ли да живеете?

Щеше ми се да отговоря, но не намирах думи. Осъзнах, че в гърлото ми е заседнала буца, а очите ми се наливат със сълзи. До този миг не си бях давал сметка колко силно желаех да продължавам да дишам, да си отварям очите всяка сутрин и да мога да излизам на улицата, да стъпвам по камъните и да гледам небето, и най-вече — да продължавам да си спомням.

Кимнах.

— Аз ще ви помогна, приятелю Мартин. Единственото, за което ви моля, е да ми се доверите. Приемете предложението ми. Позволете ми да ви помогна. Позволете ми да ви дам онова, което най-горещо желаете. Това е моето обещание.

Кимнах отново.

— Приемам.

Корели се усмихна и се наведе към мен, за да ме целуне по бузата. Устните му бяха студени като лед.

— Двамата с вас, приятелю мой, заедно ще сътворим велики дела. Ще видите — промълви той.

Сетне ми подаде кърпичка, за да изтрия сълзите си. Избърсах ги, без да изпитам онзи ням срам от това, че плачех пред чужд човек — нещо, което не бях правил, откакто умря баща ми.

— Вие сте твърде изнурен, Мартин. Останете да пренощувате тук. Тази къща има предостатъчно стаи. Уверявам ви, че на сутринта ще се чувствате по-добре и ще виждате нещата по-ясно.

Свих рамене, макар и да разбирах, че Корели имаше право. Бях направо капнал и едничкото ми желание бе да заспя дълбоко. Даже не ми се ставаше от това кресло — най-удобното и уютно от всички кресла на света.

— Ако нямате нищо против, предпочитам да остана тук.

— Разбира се. Ще ви оставя да си почивате. Съвсем скоро ще се почувствате по-добре. Давам ви думата си.