— Не, дресьорът на тюлени. Колко души на име Дарио Алберти де Симерман познавате? Така се случило, че през зимата на 1889 г. Симерман влязъл в лабиринта и го нямало в продължение на цяла седмица. Намерили го скрит в един от тунелите, полумъртъв от страх. Бил се барикадирал зад няколко редици свещени писания, за да не бъде видян.

— От кого да не бъде видян?

Исаак ме изгледа продължително.

— От мъжа в черно. Сигурен ли сте, че Семпере не ви е разказвал за това?

— Абсолютно сигурен.

Пазителят сниши глас и заговори с поверителен тон.

— През годините някои от членовете са виждали понякога мъжа в черно в лабиринтите на тунела. Всички го описват по различен начин. Някои даже твърдят, че са разговаряли с него. По едно време се носеше мълва, че мъжът в черно бил духът на прокълнат автор, когото един от членовете предал, като отнесъл оттук една от книгите му и не спазил обещанието да я съхранява. Книгата се изгубила завинаги и покойният автор вечно броди из коридорите, жаден за мъст — нали ги знаете тия истории а ла Хенри Джеймс, по които хората толкова си падат.

— Само не ми казвайте, че и вие вярвате в това.

— Разбира се, че не. Аз си имам друга теория. Теорията на Симерман.

— И тя е…?

— Според нея мъжът в черно е покровителят на това място, бащата на всяко тайно и забранено познание, на мъдростта и паметта, светлоносецът на разказвачите и писателите от незапомнени времена… Той е нашият ангел пазител, ангелът на лъжите и на нощта.

— Май се занасяте с мен.

— Всеки лабиринт си има своя минотавър — отбеляза Исаак.

Сетне се усмихна загадъчно и посочи към входа на лабиринта.

— Заповядайте.

Тръгнах по тесен пасаж, водещ към един от входовете, и бавно навлязох в дълъг коридор от книги, който описваше възходяща крива. В края на тази крива тунелът се разклоняваше в четири коридора и образуваше малък кръг, а от него се издигаше вита стълба, която се губеше във висините. Изкачих се по стълбата и стигнах до площадка, от която водеха началото си три тунела. Избрах един от тях, този, който като че ли отиваше право към сърцевината на градежа, и поех по него. Вървейки, прокарвах пръсти по гърбовете на стотици книги. Попивах дълбоко мириса на мястото, светлината, която се процеждаше между пукнатините или струеше от стъклените фенери, вградени из цялата дървена конструкция, и плуваше в отражения и сенки. Вървях безцелно почти половин час, докато накрая стигнах до нещо като затворена стая, в която имаше маса и стол. Стените й бяха изградени от книги и изглеждаха плътни с изключение на малка пролука, която създаваше впечатлението, че някой е измъкнал един том оттам. Реших, че това ще е новият дом на „Стъпалата към, небето“. Погледнах заглавната корица за последен път и препрочетох първия абзац, като си представих, че — по воля на съдбата — дълги години след моята смърт и забравата, която щеше да ме сполети, някой би могъл да измине същия път и да стигне до тази стая, за да намери една неизвестна книга, в която бях дал всичко от себе си. Поставих я там с чувството, че аз съм този, който остава на лавицата. Именно тогава усетих присъствието зад гърба си и се обърнах, за да се озова срещу този, който ме гледаше втренчено в очите — мъжът в черно.

21

Отначало не разпознах собствения си поглед в огледалото — едно от многото, които образуваха верига от мъждива светлина по протежение на коридорите на лабиринта. В отражението виждах моето лице и моята кожа, ала очите бяха очи на непознат. Неспокойни, тъмни и преливащи от злоба. Откъснах поглед и почувствах, че гаденето ме наляга отново. Седнах на стола пред масата и поех дълбоко дъх. Мина ми през ум, че дори на доктор Триас би могло да му се стори забавно, че квартирантът на моя мозък — или туморното образувание, както той предпочиташе да го нарича — е решил да ми види сметката точно на това място и да ме удостои с честта да бъда първият постоянен обитател на Гробището на забравените романисти. Погребан в компанията на своята последна и злополучна творба, същата, която го е отнесла в гроба. Някой щеше да ме открие тук след десет месеца или след десет години, или може би никога. Един велик финал, достоен за „Градът на прокълнатите“.

Мисля, че ме спаси горчивият ми смях, който проясни главата ми и ме накара да си спомня къде се намирам и с каква цел съм дошъл. Тъкмо се канех да стана от стола, когато я видях. Беше груба, тъмна книга без видимо заглавие на гърба. Лежеше върху куп от няколко други книги в самия край на масата. Взех я в ръце. Кориците изглеждаха подвързани с някаква щавена кожа, потъмняла по-скоро от пипане, отколкото от боя. Думите на заглавието, гравирани върху корицата по всяка вероятност с пирограф, бяха избледнели, но на четвърта страница ясно се четеше същото заглавие.

Д. М.