Поехме по дълъг коридор, забулен в мрак. От двете му страни смътно се различаваха фрески и мраморни стълбища. Навлизахме все по-навътре в тази величествена сграда и пред нас скоро изникна входът към нещо, което изглеждаше като огромна зала.

— Какво носите? — попита Исаак.

— Един роман. „Стъпалата към небето“.

— Доста префърцунено заглавие. Да не би вие да сте авторът?

— Боя се, че да.

Исаак въздъхна, мърморейки нещо под нос.

— И какво друго сте написали?

— „Градът на прокълнатите“, от първи до двайсет и седми том, наред с някои други неща.

Той се обърна и се усмихна доволно.

— Игнациус Б. Самсон?

— На вашите услуги, мир на праха му.

В този миг загадъчният пазител се спря и остави светилника върху нещо, което изглеждаше като балюстрада, увиснала пред огромен купол. Вдигнах поглед и загубих ума и дума. Пред мен се издигаше един колосален лабиринт от мостчета, коридори и рафтове със стотици хиляди книги, образувайки гигантска библиотека с невъзможна перспектива. Плетеница от тунели пресичаше огромната конструкция, която сякаш се издигаше спираловидно към грамаден стъклен купол, от който падаха завеси от светлина и мрак. Успях да различа няколко отделни силуета, които вървяха по малките мостчета и стълби или разглеждаха внимателно коридорите на тази катедрала, изградена от книги и думи. Не можех да повярвам на очите си и в пълното си изумление погледнах Исаак Монфорт. Той се усмихваше като стара лисица, която се наслаждава на любимия си номер.

— Игнациус Б. Самсон, добре дошъл в Гробището на забравените книги.

20

Последвах пазителя до основата на голямото хале, в което се помещаваше лабиринтът. Настилката, по която стъпвахме, бе съставена от различни плочи с надгробни надписи, кръстове и лица, избледнели в камъка. Пазителят се спря и плъзна лъча на газената лампа по някои от парчетата на този зловещ ребус, за да им се порадвам.

— Останки от древен некропол — обясни той. — Само дано това не ви даде някои идеи и не ви хрумне да хвърлите топа тук.

Повървяхме още и стигнахме до една зона пред централната конструкция, която като че ли играеше ролята на праг. Междувременно Исаак гладко ми рецитираше всички правила и задължения, като на моменти ме пронизваше с острия си поглед, а аз кимах хрисимо за негово успокоение.

— Член първи: дойде ли тук за пръв път, човек има правото да избере една книга, която му душа иска, измежду всички, намиращи се на това място. Член втори: щом се сдобие с тази книга, човек поема задължението да я пази и да направи всичко възможно, за не я изгуби никога. За цял живот. Има ли нещо неясно дотук? Вдигнах поглед към безкрайния лабиринт.

— Как може да се избере една-единствена книга измежду толкова много?

Исаак сви рамене.

— Някои хора предпочитат да вярват, че книгата избира тях… пръст на съдбата, тъй да се каже. Това, което виждате тук, е сборът от столетия изгубени и забравени книги, книги, осъдени на унищожение, накарани да замлъкнат завинаги, книги, съхраняващи паметта и душата на времена и чудеса, които никой вече не си спомня. Никой от нас, дори и най-възрастните, не знае точно кога е създаден този лабиринт, нито пък от кого. Навярно е почти толкова древен, колкото и самия град, и постепенно се е разраствал заедно с него, в неговата сянка. Знаем, че сградата е била издигната от останките на онези дворци, църкви, затвори и болници, които някога може да са били на това място. Основната постройка е от началото на XVIII век и оттогава неспирно се е променяла. Преди това Гробището на забравените книги е било скрито под тунелите на средновековния град. Някои казват, че по времето на Инквизицията учените и свободомислещи люде криели забранени книги в саркофази и ги заравяли в костниците из целия град, за да ги опазят, надявайки се, че бъдещите поколения ще ги извадят на бял свят. Към средата на миналия век бил открит един дълъг тунел, водещ от недрата на лабиринта до подземията на стара библиотека, която понастоящем е затворена и скрита в руините на древна синагога в Еврейския квартал. Когато последните градски стени паднали, се образувало свлачище и тунелът останал наводнен от подземната река, която от векове тече под днешната Ла Рамбла. Сега този тунел е непроходим, но предполагаме, че в течение на дълго време той е бил един от основните пътища за достъп до това място. По-голямата част от постройката, която виждате, се е разгърнала през XIX век. В целия град не повече от стотина души знаят за това място и се надявам, че Семпере не е сбъркал, като ви е включил сред тях…

Поклатих енергично глава, но Исаак ме наблюдаваше недоверчиво.

— Член трети: можете да погребете вашата книга, където пожелаете.

— А ако се изгубя?

— Една допълнителна клауза от мен: постарайте се да не се губите.

— Случвало ли се е някой някога да се изгуби?

Исаак изпръхтя.

— Когато постъпих тук, още преди години, разправяха една история за Дарио Алберти де Симерман. Семпере надали ви е говорил за това, естествено…

— Симерман? Историкът?