Стените бяха покрити с рафтове, препълнени с големи топове всевъзможни платове; край масите продавачи, въоръжени с шивашки метри и специални ножици, вързани на коланите им, обслужваха дами от сой, ескортирани от своите прислужнички и шивачки, и им показваха луксозните тъкани така, сякаш ставаше дума за скъпоценни материали.

— Мога ли да ви помогна с нещо, господине?

Въпросът дойде от един снажен мъж с писклив глас, навлечен с възтесен костюм от фланелен плат, който сякаш всеки миг щеше да се пръсне и да осее магазина с летящи парцали. Човекът ме гледаше снизходително с отчасти принудена, отчасти враждебна усмивка.

— Не — промълвих аз.

Тогава я видях. Майка ми тъкмо слизаше от една стълба, държейки куп остатъци от платове. Беше облечена с бяла блуза и аз мигновено я познах. Фигурата й бе малко наедряла, а по лицето, позагубило очертанията си, се четяха онези леки поражения, които нанасят рутината и разочарованието. Продавачът, раздразнен, продължаваше да ми говори нещо, но аз вече почти не долавях гласа му. Виждах само нея, гледах я как се приближава и минава покрай мен. За миг ме погледна и виждайки, че я наблюдавам, ми се усмихна покорно, както човек се усмихва на клиент или на началник, и после продължи с работата си. Такава буца ми заседна в гърлото, че едва успях да отворя уста, за да накарам продавача да млъкне, и се забързах към изхода с насълзени очи. Когато се озовах навън, пресякох улицата и влязох в едно кафене. Седнах на една маса до прозореца, откъдето се виждаше вратата на „Ел Индио“, и зачаках.

Бе минал почти час и половина, когато продавачът, който ме бе заговорил, излезе и спусна решетката на входа. Малко след това започнаха да гасят осветлението и някои от продавачите, които работеха там, взеха да си тръгват. Станах и излязох на улицата. Някакъв хлапак на десетина години, застанал при съседния вход, ме наблюдаваше. Направих му знак да се приближи и когато дойде при мен, му показах една монета. Той се ухили от ухо до ухо и установих, че му липсват няколко зъба.

— Виждаш ли този пакет? Искам да го дадеш на една госпожа, която ей сега ще излезе оттам. Ще й кажеш, че един господин те е помолил да й го предадеш, но няма да й казваш, че съм бил аз. Разбра ли?

Хлапакът кимна. Дадох му монетата и книгата.

— А сега ще почакаме.

Не се наложи да чакаме дълго. Три минути по-късно я видях да излиза. Насочи се към Ла Рамбла.

— Тази е госпожата. Виждаш ли я?

Майка ми се поспря пред портика на Витлеемската църква и аз дадох знак на хлапето да изтича при нея. Наблюдавах сцената отдалече, без да мога да чуя думите им. Детето й подаде пакета и тя го погледна учудено, колебаеше се дали да го приеме, или не. Момчето обаче настоя и накрая тя взе пакета от ръцете му и го проследи с поглед, когато то хукна да бяга. Объркана, майка ми се позавъртя насам-натам, шарейки с очи. Премери на ръка пакета, като оглеждаше внимателно пурпурната хартия, в която бе завит. Накрая любопитството й надделя и го отвори.

Видях я как извади книгата. Държеше я с две ръце и се взираше в предната корица, а после обърна томчето, за да погледне и задната. Дъхът ми секна и ми се прииска да се доближа до нея, да й кажа нещо, но просто не можех. Останах на мястото си, едва на няколко метра от моята майка, и я наблюдавах скришом, без тя да забележи присъствието ми, докато накрая закрачи отново с книгата в ръце в посока към Колон. Минавайки пред Двореца на Вицекралицата30, тя се приближи до едно боклукчийско кошче и я хвърли в него. После видях как тръгна надолу по Ла Рамбла и се стопи безследно в тълпата, сякаш кракът й никога не бе стъпвал там.

19

Семпере старши беше сам в книжарницата и тъкмо лепеше гърба на един екземпляр от „Фортуната и Хасинта“, който се разпадаше, когато вдигна поглед и видя, че съм застанал пред вратата. Трябваха му само няколко секунди, за да осъзнае в какво състояние се намирам. Направи ми знак да вляза. Щом се озовах вътре, книжарят веднага ми предложи стол.

— Не изглеждате добре, Мартин. Трябва да отидете на лекар. Ако ви е страх, ще ви придружа. И на мен ми треперят мартинките от тия доктори с техните бели престилки и разните им островърхи неща, дето ги държат в ръце, ама понякога човек, волю-неволю, трябва да отиде.

— Имам най-обикновено главоболие, господин Семпере. Пък и вече ми минава.

Семпере ми поднесе чаша минерална вода „Виши“.

— Вземете. Това цери всичко освен глупостта, която си е истинска пандемия в разгар.

Усмихнах се на шегата му неохотно. Пресуших чашата и въздъхнах. Усещах гадене и силна пристягаща болка, която пулсираше зад лявото ми око. За миг ми се стори, че ще рухна безчувствен, и затворих очи. Поех дълбоко въздух, като се молех да не хвърля топа точно там. Съдбата не би могла да има такова извратено чувство за хумор, че да ме отведе до книжарницата на Семпере, за да му оставя един труп в отплата за всичко, което бе сторил за мен. Усетих една ръка, която внимателно подпираше челото ми. Семпере. Отворих очи и видях, че книжарят и синът му, който се бе появил междувременно, ме наблюдават с погребално изражение.