Читаем Играта на ангела полностью

— Да повикам ли доктор? — попита Семпере младши.

— Вече съм по-добре, благодаря. Много по-добре.

— Вашият начин на подобряване може да изкара акъла на човек. Лицето ви е направо посивяло.

— Може ли още мъничко вода?

Синът на книжаря побърза да ми напълни пак чашата.

— Извинете за зрелището — казах аз. — Уверявам ви, че не беше нарочно.

— Не говорете глупости.

— Навярно ще ви дойде добре да хапнете нещо сладко. Възможно е да ви е спаднала кръвната захар… — отбеляза синът.

— Да, я отиди до пекарната на ъгъла и донеси нещо сладичко — рече одобрително книжарят.

Когато останахме насаме, Семпере ме погледна укоризнено.

— Кълна ви се, че ще отида на лекар — обещах аз.

Няколко минути по-късно синът му се върна с книжна торба, пълна с най-отбрани вкусотии от кварталната сладкарница. Подаде ми я и аз си избрах една кифличка, която при други обстоятелства щеше да ми се стори апетитна като задника на някоя хористка.

— Хайде, гризкайте — нареди ми Семпере.

Послушно изядох кифличката. Малко по малко започнах да се подобрявам.

— Май взе да идва на себе си — забеляза синът.

— Ех, какво ли не церят кифличките от пекарната на ъгъла…

В този миг звънна камбанката на вратата. Някой клиент бе влязъл в книжарницата и по знак от страна на баща си Семпере младши ни остави, за да го обслужи. Книжарят остана при мен и се опита да ми премери пулса, притискайки китката ми с показалеца си.

— Господин Семпере, помните ли как преди много години ми казахте, че ако един ден се наложи да спася някоя книга, ама наистина да я спася, да се обърна към вас?

Семпере хвърли поглед на романа, който все още държах в ръце, след като го бях измъкнал от боклукчийското кошче, където го бе запокитила майка ми.

— Дайте ми пет минути.

Вече се спускаше мрак, когато поехме надолу по Ла Рамбла сред многобройните минувачи, излезли на разходка в топлата и влажна вечер. Подухваше съвсем слаб ветрец и хората се бяха подали през широко разтворените балконски врати и прозорци, за да гледат как преминава тълпата под небето, озарено от кехлибарено сияние. Семпере вървеше бързо и не забави крачка, докато не зърнахме сенчестата аркада, която водеше към улица „Арко дел Театро“. Преди да пресечем, той ме погледна тържествено и заяви:

— Мартин, сега ще видите нещо, за което не бива да разказвате на никого, даже и на Видал. На никого.

Кимнах, заинтригуван от сериозния и тайнствен вид на книжаря. Последвах го по улицата, тясна като прорез между мрачни и рушащи се сгради, които сякаш се свеждаха една към друга подобно на каменни върби, за да закрият ивицата небе, очертала терасите на покривите. След малко стигнахме до масивна дървена порта, която изглеждаше така, сякаш вардеше входа на стара базилика, престояла сто години на дъното на някое блато. Семпере изкачи двете стъпала, които водеха до портата, и хвана бронзовото мандало, изковано във формата на ухилено дяволче. Потропа три пъти и слезе по стъпалата, за да чака редом с мен.

— Сега ще видите нещо, за което не бива да разказвате…

— … на никого. Даже и на Видал. На никого.

Той кимна строго. Почакахме две-три минути, докато се чу шум от едва ли не сто резета, освобождаващи се едновременно. Голямата порта се открехна с дълбоко скърцане и през процепа се подаде лицето на един мъж на средна възраст, с редки коси, хищно изражение и пронизващ поглед.

— Само това липсваше — да се пръкне и Семпере! — сопнато рече той. — Какво ми водите днес? Някой страстен любител на литературата от ония, дето не могат да си хванат приятелка, понеже предпочитат да живеят с майка си?

Семпере не обърна внимание на саркастичния прием.

— Мартин, това е Исаак Монфорт, пазител на това място и извънредно дружелюбна личност. Слушайте и изпълнявайте всяка негова дума. Исаак, това е Давид Мартин, добър приятел, писател и мой доверен човек.

Въпросният Исаак ме изгледа от глава до пети със слаб ентусиазъм и после размени поглед с книжаря.

— Един писател никога не заслужава доверие. Я да видим, обясни ли ви Семпере правилата?

— Само това, че на никого не бива да разправям за видяното тук.

— Това е първото и най-важно правило. Ако не го спазите, собственоръчно ще ви извия врата. Ясна ли ви е картинката?

— Сто процента ми е ясна.

— Да вървим тогава — рече Исаак, като ми направи знак да вляза вътре.

— Сега ще се сбогувам, Мартин, и ще ви оставя двамата. Това е сигурно място.

Разбрах, че последните думи на Семпере се отнасяха до безопасността на книгата, а не до моята. Той ме прегърна силно, после се стопи в нощта. Прекрачих прага и Исаак дръпна един лост от вътрешната страна на портата. Хиляда механизма, свързани в мрежа от релси и скрипци, здраво я залостиха. Исаак взе един светилник от пода и го вдигна на височината на лицето ми.

— Изглеждате зле — отсъди той.

— Имам лошо храносмилане — отвърнах.

— От какво?

— От реалността.

— И вие ли? Наредете се на опашката — сряза ме той.