Педро Видал и Кристина Сание се ожениха същия следобед. Сватбената церемония се състоя в пет часа в параклиса на манастира Педралбес и бе почетена само от малка част от клана Видал; най-видните членове на фамилията, в това число и бащата на младоженеца, многозначително си бяха спестили присъствието. Ако имаше злоезичници, щяха да кажат, че хрумването на изтърсака да сключи брак с дъщерята на шофьора е поляло със студен душ войнството на династията. Само че такива нямаше. Скрепили дискретен пакт за мълчание, светските хроникьори имаха други неща за вършене тоя следобед и ни една-едничка публикация не отрази церемонията. Никой не бе отишъл там, за да разкаже, че пред дверите на църквата се бе събрал цял букет от бивши любовници на дон Педро, плачещи безмълвно като дружество на повехнали вдовици, все още вкопчени в последната надежда. Никой не бе отишъл там, за да разкаже, че Кристина държеше китка бели рози в ръка и бе облечена в рокля с цвят на слонова кост, която се сливаше с кожата й и създаваше впечатлението, че булката пристъпва гола към олтара, без друго украшение освен бялото було, покриващо лицето й, и кехлибареното небе, захлупило върха на камбанарията с вихър от облаци.

Никой не бе отишъл там, за да запомни как тя слезе от колата и се поспря за миг, за да огледа площада срещу портала на църквата, докато очите й откриха онзи умиращ мъж с треперещи ръце, мълвящ нечуто едни слова, които щеше да отнесе със себе си в гроба.

— Проклети да сте. Проклети да сте и двамата.

Два часа по-късно, седнал в креслото в кабинета си, отворих сандъчето, което бе попаднало в ръцете ми преди години и съдържаше едничкото наследство, останало от баща ми. Извадих пистолета, увит в парче плат, и отворих барабана. Пъхнах шест куршума в него и го щракнах отново. Допрях дулото до слепоочието си, запънах петлето и затворих очи. В този миг усетих как един порив на вятъра внезапно шибна кулата, прозорците на кабинета се разтвориха от край до край и силно се треснаха в стената. Леден бриз помилва кожата ми, носейки изгубения полъх на големите надежди.

24

Таксито бавно изпълзя до пределите на квартал Грасия и се насочи към усамотената и сенчеста площ на парка Поел. Хълмът бе осеян с големи къщи, видели и по-добри времена; те надничаха от горичката, която се полюляваше от вятъра като водите на черна река. Съгледах на върха на възвишението голямата порта на имота. Гауди бе починал три години по-рано и след неговата смърт наследниците на граф Гюел продадоха на общината за една песета този изоставен комплекс, който никога не бе имал друг обитател освен своя архитект. Забравена и неподдържана, градината с колоните и кулите сега навяваше мисли за един прокълнат рай. Казах на таксиметровия шофьор да спре пред решетките на входа и му платих.

— Сигурен ли е господинът, че иска да слезе тук? — попита шофьорът с неуверено изражение. — Ако желаете, мога да ви почакам няколко минути…

— Няма да е нужно.

Пърпоренето на таксито заглъхна по хълма надолу и аз останах сам с ехото от вятъра сред дърветата. Шумата, плъзнала до входа на парка, се стелеше на купчини пред нозете ми. Доближих се до решетестите врати, които бяха затворени с проядени от ръжда вериги, и надникнах вътре. Лунната светлина нежно докосваше силуета на дракона, извисил се над стълбището. Някаква тъмна фигура се спускаше по стъпалата много бавно, като ме наблюдаваше с очи, блестящи като мокри перли. Това бе едно черно куче. Животното се спря в подножието на стълбата и чак тогава забелязах, че не беше само. Още два песа се взираха в мен, без да издават звук. Единият се бе доближил тихомълком в сянката, която хвърляше къщата на пазача, разположена от едната страна на входа. Другото куче — най-голямото от трите — се бе покачило на стената на парка и ме гледаше от корниза, едва на няколко метра от мен. Парата от дъха му се кълбеше между оголените му зъби. Отстъпих назад много бавно, без да откъсвам поглед от очите му и без да обръщам гръб. Стъпка по стъпка, успях да стигна до отсрещния тротоар. Междувременно друго куче се бе покатерило на стената и ме следеше с очи. Огледах земята, търсейки някаква пръчка или камък, с които да се отбранявам, ако им хрумнеше да ми се нахвърлят, но наоколо имаше само окапала шума. Знаех, че ако откъсна поглед от тях и хукна да бягам, животните ще ме подгонят и че преди да съм изминал и двайсетина метра, ще ме съборят и ще ме разкъсат. Най-големият пес се доближи малко отгоре по стената и аз бях сигурен, че се готви да скочи. Третото куче, онова, което бях видял най-напред и което вероятно играеше ролята на примамка, тъкмо се изкачваше по долната част на стената, за да се присъедини към другите две. Свършено е с мен, помислих си.