Читаем Границата полностью

Итън чакаше, без да проговаря.

- Миналото - уточни момичето. - Но то е заминало, нали?

- Аха - съгласи се Итън. - Няма го.

- Хей, там май се задава нещо! - Прекъсна ги Гари и им подаде бинокъла си. -

Погледнете насам!

* * *

Почти осем часа по-рано куршум удари левия хълбок на коня на Хана Граймс, а

вторият изчатка по асфалта на „Уисдъм стрийт“, на около две мили от „Пантър

Ридж“. Хана успя да скочи от седлото, преди конят да падне. Снайперистът се беше

загнездил в закована с дъски къща сред редиците други заковани или изоставени

домове, но нямаше как да отгатнат откъде точно бе дошъл куршумът. Хана рискува

да я гръмнат, като се забави, за да довърши коня с изстрел в главата, а след това

сграбчи ръката на Дейв, метна се на седлото зад него и продължиха нататък, защото

така стояха нещата в последно време.

След още двайсетина мили стигнаха до четири големи влекача, паркирани пред

дърводобивна компания на кръстовището на „Саут Колидж авеню“ и „Карпентър

роуд“, но в машините не бяха оставени ключове, а офисът на компанията беше

залостен. Решиха проблема с помощта на тухла, хвърлена в прозорец от матирано

стъкло, но и след претърсването не откриха ключове, а и в бюрата имаше много

заключени чекмеджета.

- Слушайте - обади се Хана, - аз се реших да дойда само защото Оливия каза, че

можем да използваме училищен автобус.

Няколко години съм карала такъв като доброволка. Знам къде е депото и къде е

цистерната за гориво. Там има и сервиз - предполагам, ще се намери и някаква

помпа, която да ни влезе в употреба. Доста далеч е оттук, но подозирам, че е най-

добрият ни коз.

- Ами че да! - отвърна Дейв и така под ръководството на Хана те потеглиха на

север към депото за училищни автобуси на „ЛаПорт авеню“.

Влизаха в квартали, разбити от извънземни оръжия - цели изгорени до основи

карета с къщи, стопени на безформени буци метал коли, изкормени магазини и

молове със стоки, разсипани по опожарените паркинги. Видяха няколко по-големи

сгради, разрязани наполовина като с хирургически лазери, а парчетата бетон и тухли

блокираха улиците. Подминаха три изоставени градски автобуса, първия - катурнат

настрани, втория - с три спукани гуми и разбито предно стъкло, а върху третия се

бяха стоварили по-голямата част от горните два етажа на „Фърст нейшънъл банк“.

Железарията „Ейс Хардуер“ в центъра, на „Саут Колидж авеню“, беше смазана като

настъпена от гигантски ботуш, което сложи край на надеждите на Дейв да намери

помпа, преди да стигнат до депото.

- Остава ни около миля - обяви Хана и повече нямаше за какво да си говорят.

Макар и разположено сред изгорели сгради, окадени дървета и други руини,

депото беше пощадено от пожарите на войната. В него стояха дванадесет автобуса,

ръждясали от дъжда и паркирани както падне от уплашените си шофьори. Четири

бяха клекнали на спукани гуми, така че те не влизаха в сметката. Или някой вече бе

минал през портите с резачка, или ги бяха оставили отключени в онзи, както бе

изглеждало тогава, последен за света ден.

Първи проблем: да се намерят ключове за тези превозни средства. Дали имаше

оставени в кабините или под сенкобраните? Не, нямаше. Но вратата на офиса беше

строшена, вероятно в търсене на огнестрелно оръжие. Хана отиде до един от

подредените до стената метални шкафове и се опита да го отвори, но неговата

ключалка се оказа щракната.

- Ключовете са вътре, висят на куки с номера, които съвпадат с тези на автобусите

- тя извади револвера си. - Виждала съм да правят този номер по филмите, но

подозирам, че в реалността човек може да се простреля в главата, ако не внимава. И

двамата отстъпете назад!

Отстъплението се оказа разумен ход. За да стане номерът, бяха нужни два

изстрела и дори след тях ключалката беше по-скоро изтърбушена, отколкото

отворена, и се наложи да отскубнат от стената цялото шкафче. Но вътре имаше

ключове с номера точно като на намиращите се отвън автобуси. Следващият проблем

не ги накара да чакат дълго - прояви се, щом започнаха да отварят капаците и да

заничат към двигателите - всяка машина имаше по два големи, масивни

акумулатора, и двата разтекли се с жълти серни налепи и вероятно отдавна предали

богу дух.

- Дявол го взел! - разбесня се Дейв при този сблъсък с реалността. - Така няма да

стигнем доникъде!

- Добре, синко - обади се Хана малко по-спокойно. - Да не смяташ, че тук, на

паркинга, никога не е имало скапани акумулатори? Че никой не се е прецаквал и не

ги е оставял в училищния автобус по време на коледна или пролетна ваканция? Ами

цяло лято? Да, случвало се е. Държат резервни акумулатори в работилницата...

Тя посочи към дълга, червена тухлена сграда с плосък покрив и затворени