Читаем Границата полностью

гаражни врати. Нямаше прозорци. Боядисаната в зелено метална врата над

циментовите стълби беше затворена. Дейв прецени, че ако всичките входове са

заключени, ще е адски трудно да се влезе вътре. Откъм дългата страна на сградата

имаше две дизелови колонки и стърчаща от омазания с масло цимент жълта капачка

посочваше къде се намира подземната цистерна.

- Искаш ли да спреш да си хабиш времето и да идем там да видим как са нещата?

- поинтересува се Хана.

- Аха. А ти да имаш някакви експлозиви със себе си? - Дейв погледна към

Джоуъл. - Някакви идеи да ти хрумват?

- Може да пробваме вратата - сви рамене спътникът им. -Ако е заключена, да се

опитаме да я гръмнем по метода на Хана Граймс.

- Или пък - отвърна Хана - бихме могли да обиколим от другата страна на

сградата. Тя има един-единствен прозорец и той е в кабинета на завеждащия сервиза.

Едно време гледаше към цветна леха.

- Откъде знаеш всичко това? - полюбопитства Дейв.

Тя се усмихна, а около очите й се очертаха дълбоки бръчки. Усмивката бе

посветена на спомен и Дейв си каза, че смекчава суровото й лице дотам, че да

разкрие как навремето е била почти хубава. Почти.

- Известно време Кени Рей ми беше гадже - обясни Хана. -Засадих цветята, та да

вижда по нещо приятно и когато не се навъртам наоколо.

- Значи това е причината да се пишеш и доброволка, предполагам? - попита

Джоуъл.

- Може би. Човек не знае кого може да срещне в бара в съседния квартал. Време

е да се размърдаме, приятели.

Прозорецът се намираше точно над главата на Дейв и беше счупен. Цветната

леха отдавна се бе предала пред корозивния дъжд и непостоянния климат. Дейв

предположи, че ако някой се е вмъкнал оттук, най-вероятно е излязъл през вратата,

но я е затворил след себе си. Грабител с вкус към реда в луд безпорядъчен свят.

- Да пробваме вратата - предложи той.

Докато се качваше по стъпалата, Дейв се чувстваше така, сякаш моли Господ за

услуга. Не беше религиозен, даже напротив, и ако изобщо бе вярвал в нещо, преди да

загине семейството му, това ужасно събитие бе изтрило виденията на Рая от мислите

му. Знаеше обаче, че Адът съществува. Нямаше капка съмнение. Днес Адът се

простираше навсякъде околовръст, надигнал се като цунами от собственото си

пространство и време.

„Боже - помисли си Дейв, когато достигна до горната площадка, - ако изобщо се

интересуваш от нас, какво ще речеш да ни отпуснеш малко каиша? Да се стегнеш и

да ни помогнеш?“

Имаха безумна нужда да подкарат някой от тези автобуси. Имаха нужда също и

от късмет и около осем фута маркуч, каквато и да е ръчна помпа и два нови

акумулатора. Трябваше им пробник, за да открият дали в резервоарите на автобусите

вече има гориво, че да не си губят времето с някой празен. Имаха нужда от толкова

много неща, а и толкова много хора зависеха от тях!

Но точно в момента се нуждаеха от това вратата да се отвори.

Дейв посегна към дръжката.

Несъзнателно се напрегна, предварително подготвен за разочарованието. Но

дори ако проклетата врата беше заключена, каза си, че все пак разполагаха със

счупения прозорец. Прозореца на добричкия Кени Рей с изглед към лехата на

любовта.

„Помогни ни! - Помисли си той и в очите му взеха да парят сълзи. - Моля те.“

Сграбчи дръжката на вратата и дръпна.

* * *

Итън с интерес се вторачи през бинокъла към задаващото се превозно средство.

Навремето навярно бе представлявало жълт училищен автобус, но дъждът бе

нанесъл своите рани. Покривът на автобуса беше ръждивокафяв, кафяви поточета

ръжда се бяха разтекли и по стените му. Отстрани с избледнели букви бе изписано

„ПАУДЪР СКУЛ ДИСТРИКТ“, както и номер - 712. Автобусът се движеше бавно, за да

могат да го следват двата коня, чиито юзди бяха вързани за задната броня.

- Намерили са училищен автобус! - викна Гари на хората, които чакаха долу.

Последва делово раздвижване и дори някои от тежко пострадалите успяха да се

изправят на крака. Джей Ди, Оливия и неколцина от останалите се бяха постарали да

се погрижат за тях поне доколкото е възможно без никакви медицински средства.

Гари отново взе бинокъла от Итън и проследи напредъка на автобуса.

- Христе, не съм си и представял, че ще намерят нещо!

Итън отвърна:

- Аз вярвам в Дейв.

Не след дълго автобусът пролази през отворената порта на комплекса, изкачи се

по напукания от земетръса път и спря до обитателите на блоковете, които се бяха

струпали около плувния басейн в сянката на мъртвия горгонски кораб.

Вратите се отвориха и Джоуъл слезе пръв, следван от Дейв и по петите им - Хана.

И тримата бяха още по-омърляни отпреди, ако това е възможно. Изглеждаха

капнали от умора. Дейв се олюля и за да не падне, бе принуден да се хване за рамото

на Джоуъл. Около тях се струпаха всички, способни да ходят. Дейв мерна качените на

наблюдателницата Итън, Гари и Ники и кимна лекичко на хлапето, сякаш казваше

„Не съм забравил“.