Читаем Границата полностью

Момчето тичаше и се опитваше да се измъкне в коридора. Хленчеше. Джеферсън

си помисли, че не е чувал по-гаден звук. Притъмня му, сякаш съзнанието му

изключваше крушките, за да му спести останалото.

Понеже Воуп не беше приключил.

Бодливата ръка се разтегна - люспест шарен питон, който се изхлузваше от

рамото на пришълеца, и се стрелна след момчето -беше толкова бърза, че почти не се

видя как бодлите се забиват през гърба на жертвата, минават през гърдите му и го

приковават. Краката му подритваха и тялото му се гърчеше, докато горгонът го

вдигаше и след това - почти елегантно, с плавна демонстрация на сила - момчето бе

запратено през поредната стена, която, не пропусна да забележи Джеферсън, беше

украсена с избледнял портрет на молещия се Исус. Ударът събори портрета и

прашното му стъкло се строши.

Мъжът с унищоженото лице лежеше по гръб и стенеше с изкривената си уста, в

която не бяха останали нито устни, нито зъби.

Лявата ръка на Воуп се прибра обратно и започна да си възвръща изкуствената

плът. Черната глава на влечугото с металическите зъби се превърна в юмрук, който

извънземното отвори и затвори няколко пъти, сякаш да изпробва еластичността му.

Дясната ръка се прибра в рамото. Бодливото смъртоносно оръжие започва да се

променя в нещо, което напомняше форцепс, все още нашарено с цветовете, които

може би олицетворяваха истинската горгонска плът. Щипката се пъхна в раната на

главата на Воуп и порови вътре. Лицето на горгона не се промени и не трепна. След

малко инструментът се измъкна, стиснал куршума. Воуп го разгледа с интерес. После

отиде до проснатия на пода бивш водач. Малките му очи се втренчиха в мъжа на

пода - също като човек, който оглежда хлебарка, преди да я смачка.

С невероятна скорост и мощ ръката форцепс се стрелна напред и вкара в челото

на човека използвания куршум с постигната от пистолет сила, ако не и многократно

по-голяма. Мъжът потрепери веднъж и повече не помръдна.

Дясната ръка на Воуп и рамото му се възстановиха за секунди до формата, която

минава за нормална. След това пришълеца изплю малко лепкава слюнка в шепата на

дясната си длан и взе да разтрива течността в раната от куршума. Отне му няколко

плюнки и може би дузина кръга масаж, но когато приключи, нямаше дори и белег -

само пръски от горгонската кръв, протекла по шията и на ризата му.

- Сега ние тръгваме - каза Воуп на Джеферсън от Тенеси и Раткоф от Ню Йорк,

които се бяха притиснали към най-далечната стена, като че ли се надяваха да

приплъзнат тела през тапетите и зидарията.

След като си оправи раницата- досущ обикновен турист, сподели с Джеферсън:

- Ами ... не. Не това беше момчето.

ПЕТНАДЕСЕТ

Издирваното момче чакаше. Беше се качило на стражевата кула заедно с Гари

Рууса и следеше пътя, който водеше от града към руините на „Пантър Ридж“. Дейв,

Джоуъл и Хана отсъстваха от почти осем часа. Жълтеникавата слънчева светлина се

бе сгорещила. Във въздуха витаеше лепкава чуждоземна влага. В надвисналото сиво

небе някъде в далечината отекна гръмотевица. Итън веднага се озърна в посока на

шума. Каза си, че това е просто буря. В момента в този сектор нямаше врагове.

Това го сепна.

Какво?

„Аз не говоря по този начин - каза си наум. - Дори не мисля така. Да, но тогава

откъде знам, че това е било гръмотевица, а не отглас от войната?“

Просто знаеше.

Връхлетя го спомен... или сън за спомена. Стовари му се така бързо, че го остави

почти без дъх.

Намираше се в класна стая. Слънцето - ярко слънце в необезцветеното синьо

небе - сияеше през прозорците. Той седеше на чина си. Момичето пред него имаше

червена коса. Наричаше се... името й бе изчезнало в небитието. А в предната част на

класната стая се намираше учителската катедра, зад която се беше настанил мъж с

бяла риза и тъмносиня папийонка със златни райета. Учителят се казваше...

Помисли си добре.

Мъжът беше слаб, имаше остра брадичка и носеше очила с рогови рамки. Косата

му беше кестенява, с бял кичур точно отпред, все едно го е докоснал топнат в брашно

пръст. Казваше се... Нов-нещо си? Новак?

Учител по естествени науки.

„Да“ - съгласи се със себе си Итън. Учител по естествени науки в... какво беше

това училище? И къде се намираше то? Тази част от информацията му липсваше...

напълно изгубена. Но на бюрото пред Итън беше поставен готов за демонстрация

„Видимият човек“. Всички органи бяха оцветени, частите му - сглобени. След

няколко минути щеше да се изправи и да изнесе макета си пред класа, да извади

органите му един по един и да обясни как функционират, докато изгражда наново

своя човек... нали така? Не беше ли правилно? Или това беше изкривен сън, който

никога не се е случил?

Пред класа, хвърляйки сянка на златната слънчева светлина, вече стоеше момче