Читаем Границата полностью

- Добре! Хайде... прекрати го вече! - слезе по стъпалата, като се задъхваше с леко

хъхрене. Стрелкайки насам-натам ужасени те си кафяви очи, промърмори: - Христе...

о, мили Боже... що за свят!

Беше дребен, може би пет фута и седем инча. Увисналите му като на булдог бузи

се тресяха при говорене - личеше си, че навремето е бил дебел. Изглеждаше, че и под

мръснобялата риза и черните му панталони плътта също е хлабава и виси на гънки.

Сериозно беше погладувал. Или... може би, помисли си Джеферсън, горгоните

искаха да изглежда точно по този начин. Имаше прошарена сива брада и сигурно

беше на четирийсет и няколко. Говореше с бруклински акцент или поне на пастора

така му прозвуча. Бе обут с черни официални обувки, изподрани като стой, та гледай,

но вероятно едно време са били скъпи.

- Хубави обувки - отбеляза Джеферсън. - Или поне са били, така, де. Трябват ти

маратонки. По-удобно е.

- Да, бе - мъжът присви очи, оглеждайки събеседника си. - А ти кой си? Човек ли

си?

- Джеф. От Нашвил, Тенеси... - така реши да се представи. -Човек съм.

Помисли си: „Не задавай обаче този въпрос на Реджина. И на Ейми Уиксън

също“. Само дето Ейми беше мъртва, самоубила се беше, но „оставяйки подире си

безсмъртна любов“, както пишеше в бележката. Малка кучка късметлийка, ей такава

беше тя.

- Бърт Раткоф - каза на свой ред мъжът. - От Куийнс, Ню Йорк... - но вече се беше

втренчил във Воуп. - Аха, ти си един от ония. Откъде си? От шибания Марс?

- Не казваш смислено - заяви горгонът. - Ще ме наричаш Воуп. От тук нататък и

двамата ще правите каквото наредя... - Немигащото втренчване в двамата му

спътници правеше лъскавите му очи още по-безизразни и страховити. - Провал в

подчинението води до получаване на болка. Следвайте ме.

Той се извърна и закрачи отново към центъра на града, а Джеферсън и Раткоф

му се подчиниха.

- Как те спипаха пък теб? - попита Раткоф.

- Дълга история.

- Мен ме гепиха, когато ми разпердушиниха жилищния блок. Вдигнаха ме оттам

точно когато всичкото се разпадаше около мен. Събудих се... - Бърт спря да говори и

поклати глава. - Правеха ми разни неща. Нали си чувал навремето за отвлечени от

извънземни и всякакви щуротии, дето им пъхали игли в коремите и метални прътове

в задниците? Е... помня една маса. Кучи студ. На метална чиния, ама не е. Щото... все

едно масата беше жива.... понеже мърдаше под мене. Така, де... шаваше. Бръчкаше се

-като плът. На такава маса бях и нищо не ме задържаше за нея, обаче не можех да се

движа. И... около мен - силуети. По-скоро като сенки, не бяха истински. Не вървяха...

просто... като... не знам... все едно да си в една стая със змии, които стоят изправени...

и в същото време или се хлъзгат, или пълзят, или както там се местят... Обаче ми

направиха таквиз работи! Джеф... мога ли да те наричам Джеф?

-Да.

- Правиха ми разни работи. Отвориха ме, така мисля - помня, че видях едно

такова да ми дърпа червата навън като... като въжета. Окървавени. Мисля, че ме

изпразниха... и туриха нещо друго в мене.

- И аз имам такова устройство отзад на врата.

- Не... не. И други работи набутаха. Бая повече - натърти Раткоф. След това

добави тихо: - Такова нещо може да те побърка. Нали?

- Така си е - съгласи се Джеферсън.

- Тишина - обади се Воуп. - Дрънкането ви ме уринира.

- Я по-добре вземи се позанимай с езика - посмя да се опъне Джеферсън. - Ако

ще се правиш на човек, ще ти трябват допълнителни уроци...

И тези немигащи очи... издаваха го от раз. Значи горгоните не бяха толкова умни,

на колкото се правеха - поне не в областта на маскировката.

За тази забележка последва леко болезнено дръпване във врата на Джеферсън -

просто щипване и бързо изгаряне на нервите, колкото да осъзнае кой е господарят и

кой - робът.

Бяха стигнали тъкмо до средата на следващата улица, когато с трясък се отвори

врата. От полуразрушената къща изникнаха двама слаби, брадати и мръсни мъже с

пушки.

- Я спрете тука! Спри ти казвам! - Нареди по-високият oт двамата. - Нито крачка

повече, господине!

Воуп все пак разбираше толкова английски. Спря, същото сториха и Джеферсън

и Раткоф.

- Вътре - нареди мъжът, махвайки припряно с оръжието си. Хайде, размърдайте

се!

- Господине - поде Джеферсън, - ние не...

- Млъквай! Внасяйте си задниците в тази къща! Бързо!

- Пречиш - обади се Воуп. - Не е разрешено.

- Мамка му. Ще ви гръмна и тримата намясто. Кой да е пръв? - пушката се врътна

към Раткоф. Джеферсън виждаше, че дребосъкът си умира да хукне да се спасява.

Затова използва най-чаровния си и омайващ тон:

- Не вярвам, че е разумен ход, Бърт. Воуп, лично аз не желая да бъда застрелян

насред улицата точно днес. Трябва да сторим каквото ни казва. Имаш нужда от нас.

Воуп се взираше в него, както му се стори, цяла вечност. Джеферсън си каза, че

пушките ще гръмнат всеки момент. После пришълецът заяви:

- Точно.

Влязоха в къщата, водеше Воуп. В порутеното малко антре подът бе обсипан с