Читаем Границата полностью

латиноамериканци, които се нуждаеха от помощ, за да стигнат до лекаря. Малко

момченце на седем-осем годинки се бе хванало за ръката на майка си. Бащата имаше

голяма прорезна рана на лицето, а косата му бе побеляла от прах. Итън тихо каза:

- Трябва да се махнем оттук. Трябва да се измъкнем преди здрач.

- И къде точно възнамеряваме да ходим?

Каза го момичето с превръзката на окото. Взираше се в Итън, сякаш го смяташе

за побъркан.

- Ти кой си? - Попита остро. После се поправи: - Чакай... чакай. Ти си момчето,

което докараха преди няколко дни. Казваш се... Итън?

- Да. Итън Гейнс. Е.. - той сви рамене. - Това е псевдоним Не си спомням

истинското си име... - опита се да извае подобие на усмивка, но не успя.

- Бях първи курс в тази гимназия - изсумтя Ники. - От къде на къде избра това

име?

- Така се случи. Видял съм табелата вероятно. Не е по-лошо от всяко друго. Ти си

Ники... коя?

- Стануик - здравото й око, макар и кръвясало от прахоляка и дима, беше

шоколадово кафяво.

- Къде са родителите ти?

- И двамата са мъртви - отвърна тя безизразно. Итън предположи, че трагедията

се е разиграла още в първите дни. - И голямата ми сестра също.

- Съжалявам.

- И аз. А твоите? - попита Ники спокойно, като че ли обсъждаха марка

маратонки.

Светът бе станал жестоко място, каза си Итън, и онези, които оцеляваха, бяха

видели и преживели много. Ако не бяха успели да свикнат досега, вече да са си

теглили куршума.

- И тях не си ги спомням.

Момичето имаше белег точно над превръзката на окото, както и няколко по-

малки на бузите. Един по-сериозен на брадичката минаваше на косъм под долната й

устна.

- Ники е при нас отдавна - отбеляза Оливия. - Дойде през онова първо лято.

Трябва да стана. Ще ми помогнете ли?

Итън и Ники я изправиха на крака. Тя се олюляваше леко и момчето се приготви

да я подкрепи, ако падне, но Оливия се овладя и кимна:

- Благодаря!

Забеляза група от шестима, които вървяха по пътя в тяхна посока - двама

практически носеха третия. Разпозна между тях Джоуъл Шустър, Хана Граймс, Гари

Рууса и...

- Мили боже! - възкликна Оливия с глас, задавен от емоции. - Ето го и Дейв!

Сърцето на Итън подскочи. Дейв Маккейн беше единият, подкрепящ слаб

възрастен човечец с бяла брада и дълга побеляла коса, събрана на опашка. Дейв

беше покрит с прах и оръфан, но изглежда, беше преживял катастрофата невредим -

в неизменните си джинси, накъсана почти на парцали черна тениска и обичайната си

тъмносиня бейзболна шапка. Кафявата му, прошарена брада бе съвсем посивяла от

прахоляка. В кобура на хълбока се поклащаше узито, от този на кръста стърчеше

прикладът на магнума. Като изключим кървавата резка на носа му, изглеждаше

просто поразтърсен, но не и пострадал. Видя Оливия, Итън, Ники Стануик и Джей Ди

и изражението му изобщо не се промени, само им кимна за здрасти и каза с дрезгав

глас:

- Хайде да оставим Били да полегне ето тук. Джей Ди, мисля, че десният му крак

е счупен. Ти как си?

- Изкълчен глезен. Нищо особено - докторът сви рамене, но честно казано, си

умираше от болка в глезена. - Били, а ти как се чувстваш?

- Като лайно на пиратка - изсъска старецът през стиснатите си зъби. - На хората

със счупени крака обикновено не им е хич добре. И без доктор ми е ясна тая работа.

О, Исусе... полека с дъртия ми задник, де!

Оливия прегърна Дейв и накрая го стискаше толкова силно, че той изсумтя от

болка. Прегръдката вдигна от него облак прах.

- О, Боже мой, мислех, че си мъртъв!

- И като нищо щях да съм - призна той, отвръщайки на прегръдката, но не

толкова силно и с повече грижа за ефекта върху отсрещната страна. - Седях си на

терасата и размишлявах. Видях сферите и след това чух онова чудо да приижда и да

вдига все повече и повече шум. Имах време да си взема оръжията и след това скочих.

А после не знам какво стана. Но помня, че търчах като заек... - той впери поглед в

Итън. Нямаше намерение да му казва, че е скочил не от собствената си тераса, а от

тази на хлапето, след като бе изритал вратата да се опита да го спаси. Мрачно се

взираше в редицата тела под чаршафите и одеялата. - Някаква идея колко са?

- Все още не - отвърна Оливия. - Но са много.

- Мамка му! Мама му! Мамка му!

Тъкмо полагаха Били Банкрофт на тревата и той изпускаше пара, понеже

пръстите на изкривена ръка докоснаха ранения му крак.

- На седемдесет и шест не съм имал ни една строшена кост през живота си!

Очите му - яркосини - се плъзнаха по редицата трупове. За малко се смълча, а

после добави, без да се обръща конкретно към никого, а към всички едновременно:

- Джак Келър да е някъде там? Джоуъл, хвърли един поглед заради мен, бива

ли?

- Аз ще погледна - предложи Дейв. Захвана се със задачата бързо и ефикасно.

Третото тяло беше в особено лошо състояние, а петото - още по-зле. Деветото беше...

- Ето го, Джейк.