Читаем Границата полностью

вид на готов за нещо, но тя нямаше представа за какво. Изглеждаше нетърпелив.

Пристъпи от крак на крак и й се стори притеснен като кон, доловил, че е негов ред за

клане.

- Да повървим заедно - рече Оливия и тръгна напред.

Все още куцаше леко и под крачола имаше превръзка на коляното, но иначе

беше добре - ако не броим кошмарите, които прекъсваха нощния й сън след онази

сутрин в библиотеката. Неведнъж се будеше обляна в студена пот, докато откъм

строшения под срещу нея се юрваше вълна мутирала плът и щракащи зъби, и в тези

кошмари Дейв Маккейн го нямаше да й помогне.

Итън тръгна редом с нея и забеляза накуцването.

- Джей Ди каза, че си си ударила коляното.

- Нищо ми няма. Трябва да ходя, за да поддържам кръвта в движение.

Бяха изминали само няколко крачки, когато сияйна и яркосиня следа разряза

небето над „Пантър Ридж“. Леталото беше на може би четири-петстотин фута

височина и се движеше с огромна скорост, но безшумно. Итън и Оливия проследиха

как изчезна в облаците. След приблизително три секунди се разнесе слаб тътнеж,

който се усилваше все повече и повече и прерасна във високочестотен писък, който

нямаше да остави спящи в комплекса, и внезапно от висините изхвърча червена и

пулсираща сфера с огнено хало, която се стрелна след синьото летало. Тя също бързо

изчезна от поглед.

- Размърдали са се тази нощ - отбеляза безизразно Оливия.

Видя свещи и маслени лампи да се насочват към останките от прозорците в

комплекса. Тази нощ нямаше да се спи повече. Много пъти бяха виждали в небето

сражаващи се светлини, бяха чували и виждали и далечни експлозии, и неземните

отзвуци на задействаните извънземни оръжия, но как може човек да свикне с такова

нещо?

- Хайде да продължим разходката - каза тя на Итън, тъй като и двамата се бяха

спрели да наблюдават бързия и смъртоносен спектакъл. След още малко продължи:

- Добре, по повод Уайт Меншън...

- Трябва да отида там - в гласа му не се долавяше колебание. - И то скоро.

- Добре... - Оливия се почуди дали блясъкът в очите на момчето не означаваше,

че бълнува. - Как смяташ да се добереш дотам? Пеша?

- Твърде много време ще отнеме... - Итън се замисли за момент и след това

добави току-що хрумналата му мисъл, която повече му приличаше на спомен... или

на нечий друг глас, който му и е споделил. - Трябва скоро да стигна дотам, иначе

може да изпуснем възможността.

- Възможност ли? - Оливия се намръщи, малко притеснена от тази дума. - Каква

възможност имаш предвид?

Той отвори уста, сякаш се канеше да заговори, но нямаше представа какво точно

ще каже. Нямаше избор, освен да се довери на силата, която го ръководеше и която

се опитваше да го привлече - или изтика - на това опасно и може би налудничаво

пътешествие. Отвори уста, но преди от нея да излезе и дума, в небето над „Пантър

Ридж“ се стрелна цвърчащ, нагрят до бяло предмет, последван от още цял орляк, и

внезапно дузини от апаратите на пришълците, издаващи звук като мазен бекон на

скара, нашариха небето с щрихи и оставяха следи, които изгаряха очите. Високо в

облаците се разнесоха тътнежи и мълнии, последваха проблясък и гърмеж, но

мълниите бяха в червено и синьо, а тътенът - досущ като басовия рев на океански

вълни, нахвърлящи се върху назъбен бряг... Все по-силен и по-силен. И все по-шумен

и по-шумен.

- Исусе! - прошепна Оливия, вперила очи в небето.

До нея Итьн се напрегна целият и сърцето му се разтупка. Помисли си, че го

болят дробовете, и трябва да спомене за това на доктора, но в следващия миг си

помисли: „Твърде късно... Твърде късно...“. Сякаш от огромна, неизмерима далечина

се чу да казва на глас:

- Твърде късно.

- Какво? - попита го Оливия разтреперана. Момчето не отговори и тя повтори

въпроса си: - За какво е късно?

От облаците се спускаше чудовище.

Итън прецени, че е близо два пъти по-голямо от горгонския кораб, който беше

видял унищожен насред калното поле. Имаше същата триъгълна форма, със същите

шарки на древно чудовище в кафяво, жълто и черно, но не беше еднакво с

предишното, понеже всеки техен кораб беше различен. Тънкото като бръснач летало

нямаше отвори или врати и шест от осемте електриково сини сфери, които пулсираха

под корема му, бяха изгаснали. Дузини кълба от нажежена до бяло енергия го

нападаха от всички страни и сферите се опитваха да взривят колкото се може повече

от тях, но онези, които преминаваха защитната му линия, оставяха във

влечугоподобната му кожа горящи дупки с червени ръбове. Във въздуха се долавяше

миризма на електричество и изгоряло месо, което е гнило с дни, преди да бъде

сложено на грила. Вонята беше тежка като на взривени с пиратки гърмящи змии,

оставени да се разлагат под августовското слънце.