Читаем Границата полностью

но докато се занимаваше с него, в тъмните усои на апартамент 278 с пушка си издуха

мозъка жена на средна възраст, била преди художничка в Лавленд. Работата по

укрепване на стената продължаваше - тя никога не спираше. От поста си при

картечниците горе в кулите нощната смяна забеляза далечните проблясъци или на

светкавици, или на двете раси, воюващи за границата.

В тази същата нощ Итън Гейнс обиколи периметъра, потънал в мисли. Уайт

Меншън го претегляше все по-силно и му беше трудно да заспи. Комплексът тънеше

в тишина - по негово предположение минаваше два сутринта. Малцината будни

обикаляха сами или се събираха да поговорят на малки групички. Итън видя жена,

която хлипаше, положила глава на рамото на някакъв мъж с изпито, уморено лице и

невиждащи очи. Видя тийнейджърка, легнала на земята и втренчена в небето, сякаш

се опитва да разгадае тайните на вселената. В това занятие допълнително я

затрудняваше фактът, че носи черна превръзка на лявото си око, но пък беше

украсена с малки изкуствени скъпоценни камъчета. Беше горе-долу на неговата

възраст, предположи Итън, с руса коса и хубавичко овално лице с малка трапчинка

на брадичката. Трябва да беше на шестнайсет-седемнайсет, заключи той. Подмина я,

а тя дори не го погледна - беше се съсредоточила върху звездите, които слабо

мъждукаха през плъзналите в мрака облаци. Итън видя и кръг от близо дузина души,

коленичили в тревата със сведени глави и здраво стиснати очи, сякаш това щеше да

подсили молитвите им - нямаше да се учуди, ако се окажеше, че стоят да се молят тук

по цяла нощ.

И това го накара да си зададе въпроса: защо Бог не се намесваше да оправи този

хаос?

Дали горгоните и мъглявите бяха създадени от този Господ, на когото тези

същите хора трескаво се молеха? Дали Бог предпочита една цивилизация пред друга,

или всичко случващо се е резултат от хвърлянето на небесния зар?

„Уайт Меншън - помисли си Итън. Бялото имение го преследваше денонощно,

намесваше се в и бездруго оръфания филм на неговия живот като нежелана

реклама. - Трябва някак да се добера дотам.“

„Не сме орли“ - беше казал Дейв. И той не му говореше напоследък, не му бе

казал и дума след онова ранно утринно прозрение. Сякаш целият свят бе застинал в

изчакване, без план за действие, без нищо. И докато крачеше, понесъл на раменете

си тежестта на неизвестността, Итън съвсем ясно виждаше, че хората тук искат да

умрат. Надеждата им изтичаше като пясък в пясъчен часовник. Всеки си има граница

на издръжливостта. А преминеш ли я... blammo, да се здрависаме със Създателя.

„Това са глупости - помисли си Итън, докато оглеждаше износените, изкривени и

съсипани жилищни сгради. - Тук не бива да остава никой. Ако искат да живеят,

хората трябва да се преместят, защото движението е живот. Достигането до целта е

начин за оцеляване.“ Но тук, зад тези каменни стени, по които се работеше

денонощно... хората просто изчакваха да достигнат границата на надеждата си и това

сполиташе всички.

„Дори ако умреш по пътя за някъде - каза си момчето, - поне си опитал“.

- Hola! - Поздравът го върна в реалността. - Не ти се спи ли?

Итън спря. За малко щеше да се блъсне в Оливия, тръгнала на собствена

обиколка на периметъра. Носеше фенер и беше облечена в избелели дънки и блуза

на сини шарки. Беше нахлузила чифт маратонки в яркожълто като топка за тенис, но

доста по-мръсни. На светлината на фенера се виждаше колко е замаян погледът й.

Итън предположи, че тя едва успява да се държи в ръце, но не беше чак толкова

изгубила власт над себе си, че да забрави да си сложи пистолета в кобура на кръста.

- О, здравей - отвърна Итън. - Аха. Така, де... не, не можах да заспя.

- Аз също. Не спя добре. Свършиха ми приспивателните. Хрумна ми, че мога да се

фрасна с чук по главата, но не съм готова за подобни драстични стъпки.

Итън й се усмихна предпазливо, но нямаше как да продължи с престорената

веселост, понеже имаше важни неща за обсъждане.

- Дейв ми показа картата. Сподели ли и с теб?

- Да. Връх Уайт Меншън в Югоизточна Юта, на много път оттук.

- Доста път е дотам, така си е - съгласи се Итън.

- Може би си го посещавал някога с родителите си. Може това да е причината да

искаш да отидеш - понеже си го спомняш.

- Не мисля така. Таткото липсва.

- Какво?

- В къщата, която започвам да си припомням, където седя на бюрото и сглобявам

„Видимия човек“. Джей Ди разказа ли ти за нея?

-Да.

- И аз така си помислих. Е... там има тъмнокоса жена, за която смятам, че е майка

ми, но не мисля, че имам баща. Просто... липсва присъствието му. Така, де, не може

да нямам баща, но според мен ни е напуснал, докато съм бил малък.

Оливия вдигна фенера да огледа лицето му, сякаш никога преди не го беше

виждала. Острите сини очи на Итън блестяха, челюстите му бяха стиснати. Имаше