Читаем Границата полностью

- Не, нищо. Но може би точно върхът ни трябва.

Дейв се изсмя късо.

- Може би? Може би ли? Знаеш ли какво е да ровиш във всичките тези карти с

лупа час след час? Когато не намерих град с такова име... първо реших, че може да е

военна база. После - езеро, залив или каньон, или връх. Не знам нищо за този район,

но е пределно ясно, че да се доберем дотам, ще е... същинско... чудо. Трябва да се

придвижим на юг до Денвър, да пресечем Скалистите планини по Междущатска

магистрала 70 и навсякъде е пълно със сиваци и извънземни. Така че, като казваш

„може би точно върхът ни трябва“... това не ме изпълва с особена увереност, да

знаеш.

- Че как бих могъл да знам със сигурност? - зададе следващия си въпрос Итън,

каза го равно и без да влага особени чувства.

Дейв сведе очи към пода, сякаш се опитваше да овладее гневен изблик. Отне му

няколко секунди да се вземе в ръце - беше уморен, гладен и жаден и подозираше, че

е състарил очите си с поне пет години за изминалите два дни. Но когато отново

вдигна поглед към Итън и заговори, лицето му беше спокойно и гласът му - толкова

кротък, колкото можеше при тези обстоятелства.

- Това е единственото Бяло имение, което успях да намеря. Или ще е то, или не.

Вариантите са два: или там се опитва да те заведе, по твои думи, сила, която не

разбираш, или пък просто си сънувал кошмар и чутото в него не означава никакво

шибано нищо. Но съм решен да ти повярвам, Итън. Решен съм да те послушам.

Разбра ли?

Итън се взираше в очите на Дейв, без собственото му лице да издава и капка

емоция. Попита:

- Решил си да се пишеш мой последовател, така ли? Ако тръгна натам, ще

дойдеш ли с мен? А Оливия? Д-р Дъглас? Някой друг?

- Самичък няма начин да успееш. Един господ знае дали изобщо някой може да

извърши това пътуване.

- Това не беше отговор. Сър! - додаде момчето.

Дейв си взе картата от Итън. Имаше чувството, че всеки момент ще падне, че е на

ръба просто да легне в някой ъгъл и да се взира в дулото на магнума, докато не

събере достатъчно смелост да дръпне спусъка. Но при все това... мътните го взели...

Уайт Меншън. И това момче... Това дяволски странно момче, за което Джей Ди

твърдеше, че отдавна трябва да е ритнало кофата. Това хлапе... Възможно ли беше да

е експеримент или на горгоните, или на мъглявите? Защо тогава беше тук и какво

следваше да прави в случая?

- Задаваш твърде много въпроси - заяви Дейв. - Точно сега възнамерявам да се

прибера и да поспя малко. Ще поговорим за това друг път... когато съм в състояние

да мисля логично!

С тези думи той обърна гръб на Итън и излезе от апартамента, олюлявайки се на

зигзаг с пътната карта в едната ръка и с лупата в другата.

Връх Уайт Меншън - помисли си Итън след тръгването на Дейв. - Иди там.

Важно е. Наистина е много... много важно.

И се запита, след като знае, че е наистина важно, защо си няма представа за

причината да е така! Подсъзнанието му - или каквото и да беше онова, което го

напътстваше - само му отпускаше късчета и парченца, улики, които в момента

нямаха никакъв смисъл. Защо не му показваше цялата картинка, така че да я

разбере?

Над триста мили по права линия - беше казал Дейв. - Но ние не сме орли да

литнем напряко.

Разстоянието беше твърде голямо, че да зависиш от чутото насън и някакъв

вътрешен глас, който те подкокоросва да тръгнеш. Дълъг път с всички съпътстващи

опасности - гладните за месо сиваци и вечно воюващите горгони и мъгляви. А и как

се очакваше да се доберат до върха? Пеша? С конете - което ще рече да отнемат

последния източник на храна за тези хора? И как щяха да се изхранват по време на

пътуването? Въобще възможно ли , беше?

Итън седна и се втренчи в светлината на фенера. През рядката жълтеникава

мъглица нахлуваха усилващите се утринни лъчи.

Предположи, че денят се очертава от рода на „хубавите“, както им викаха едно

време хората, като се има предвид колко беше прецакана атмосферата. Каза си:

„Би трябвало да съм мъртъв. Но съм човек. Знам, че съм. Спомням си майка си и

онази къща, и стая с настолна лампа и на масата - шишета с боя „Тесторс“ и

наредените пластмасови органи. Но би трябвало да съм мъртъв... И вместо това седя

тук и се взирам в свещта и се чудя...

... кой ще ме последва, когато потегля напът?“

ДЕСЕТ

Следващите три дни отминаха и животът в „Пантър Ридж“ продължаваше,

доколкото е възможно. Събираха вода от извора, напълнил плувния басейн. Заклаха

поредния кон и в този ден Оливия Куинтеро не излезе от апартамента си. Джон

Дъглас успя да убеди разплакан мъж да не се самоубива, и то с жена си и детето си,