Читаем Границата полностью

метнал из помещението, но... лицето му... изглеждаше, все едно просто спи, и Кей ми

каза да проверя и да се убедя... понеже беше дете и не биваше да го изоставяме. Та...

потърсих сърцебиене и пулс и нищо не открих... - мъжът с ранената ръка втренчи

поглед в пода. - Проверих. Наистина. Нямаше...

- Сгрешил си - прекъсна го Дейв. Лицето му беше почервеняло. - Адски си

сбъркал! Може сърцебиенето и пулсът му да са били бавни, но... виж го само! Да ти

изглежда умрял!

Забеляза, че Джей Ди се е втренчил в него и си спомни как двамата с доктора

стояха в Обезопасената стая, взираха се в ужасните черни синини на гърдите и гърба

на Итън и Джей Ди казваше: „Според мен е преживял много силно контузващо

събитие. Някаква експлозия. Може да е попаднал във взривната вълна“.

- Грешиш! - повтори Дейв на човека със счупената ръка и след това се обърна и

излезе, понеже въпросите водеха до други въпроси, за които нямаше отговори, и

дори в полуделия свят, какъвто беше този напоследък, мъртвите момчета не се

връщат от отвъдното. Продължи да крачи все по-бързо и по-бързо и излезе под

пороя, който обсипа главата, гърба и раменете му с капки като малки оловни

топчета.

„Бялото имение“ - помисли си, докато крачеше нагоре по хълма. Луда работа.

Нямаше никакъв смисъл. То вече нищо нямаше смисъл. Каза си: „Бялото имение,

цуни ме отзад!“.

Но си мислеше също и колко решително звучеше гласът на момчето, когато

заявяваше: „Смятам, че трябва да ида там“.

И което беше по-притеснително... Вярвам, че нещо ми подсказва да ида там.

Дейв погледна през рамо и видя, че Итън го следва - слабичък силует, почти

напълно замъглен от дъжда. Понечи да спре и да изчака момчето, но вместо това

продължи напред. Не знаеше дали Итън е луд, или...

... нещо друго?

Никой не може да сътвори земетресение, мислеше си Дейв, докато вървеше през

пороя. И тази чудесия с плувния басейн и Бялото имение, а сега и мъртвото хлапе в

останките на взривения мол, облечено с тъмночервената риза с един ръкав, която

беше носило и вчера.

И в същото време... момчето, което казва: „Вярвам, че нещо ми казва да ида там“.

Да иде къде? И защо? И как изобщо човек да открие какво е това проклето място

и къде се намира?

Нямаше да е зле, каза си Дейв, оня тъй наречен глас, който говорел на Итън, да

вземе да му сподели всички подробности, не само оттук-оттам.

Дейв Маккейн може и да беше корав, твърд и закален от натрупаната горчилка

покрай онова, в което се бяха превърнали този свят и животът му - животът на

всички им - но все пак му идваше твърде много.

Олюля се насред крачка. Коленете му се подгънаха. Имаше чувството, че

твърдият дъжд го бие по гърба и го сваля на земята. Имаше налудничавото усещане,

че се разпада по шевовете, самият той се превръща в сивак насред отровената земя и

щом веднъж в тази промяна прекрачи определена граница, никога не би могъл да се

върне към предишното си „аз“.

Внезапно се озова на колене насред пътя и притисна с длани устата си, за да

заглуши напиращата молба за милост - ако не за себе си си, то за всички тях, всички,

които страдаха и бяха загубили семействата си, и стояха тук като затворници в

очакване на смъртта В очите му пареха сълзи, но дъждът бързо ги отми. Помисли си,

че ако се остави да заплаче, това ще го прекатури през ръба и цялата му престорена

6

сила ще отлети и ще стане жертва на спасение .

Така че просто остана коленичил насред пороя, вкопчен в последните останки на

вярата си.

- Да ти помогна с нещо?

Биячът вдигна глава. До него се извисяваше Итън, който му подаде ръка.

Дейв искаше да повярва в нещо. В каквото и да е, стига да го преведе до

утрешния ден. Зачуди се дали е грешно да вярва - поне в този момент - че Итън Гейнс

наистина може да предизвиква земетресения, че беше усетил движението на извора

под бетона на басейна и каменната почва, че е бил мъртъв и върнат към живота от

неизвестна сила и че наистина го упътват към място, наречено „Бялото имение“?

Грешно ли беше - тук и сега?

Не знаеше, но поне в момента, докато извънземните се сражаваха по света и

наоколо вилнееха кошмарни твари, породени от техните енергии и отрови, той

вярваше. Съвсем малко, колкото да издържи до утре.

Въпреки това отказа подадената му ръка и се изправи със собствени сили.

Тръгна отново нагоре по хълма към своя разпадащ се апартамент- вече по-

полека, но тласкан от новооткрита целеустременост, и след мъничко, оставило на

Дейв Маккейн достатъчно лично пространство, момчето го последва почти по петите.

СЕДЕМ

Малко преди полунощ Дейв изрече думите, които се опитваха да излязат на бял

свят от известно време, но не можеше да намери. Сега вече му бяха на езика.

- Ами ако има истинско място, наречено Бялото имение? Несъмнено има такова -

7