Читаем Границата полностью

подножието на стълбите се разделиха. Дейв се прибра в апартамента си и при

спалния чувал на сивия диван. Оливия се качи в жилището си, погали с кибритена

клечка фитила на една от лампите и седна зад бюрото си, където вдигна в ръце

„Магическата осмица“ - топката, подарена й от Винсент. Завъртя я между пръстите

си, като си припомняше деня, когато я беше получила, увита в червена хартия, и със

сребърна панделка. Беше, както й се струваше, част от някакъв съвсем различен

живот.

А сега, противно на всякаква логика и разум, имаше нужда да зададе въпрос.

Прошепна го, сякаш във внимателното ухо на Винсент:

- Трябва ли да повярвам?

Разклати топката и я обърна.

Малкият бял пластмасов зар изникна от мастилената супа вътре.

Може би онзи, който й отговаряше, беше Винсент, а може би Съдбата или пък

просто случайността - което определено смяташе за най-вероятната версия.

Но отговорът беше: Можеш да разчиташ на това.

Оливия взе лампата със себе си, премести се в съседната стая и се съблече. Пъхна

се под завивките, където добрите спомени и вярата в чудеса не й се отдаваха лесно,

но пък по всяко време имаше скрит под възглавницата пистолет.

ОСЕМ

Над главите им се бе разстлало кисело жълтеникаво небе. Нямаше вятър, но във

въздуха миришеше на изгоряло. Конете бяха и плашливи, трудно се подчиняваха на

юздите. Дейв яздеше редом с Оливия. Укрепената с метал врата се отвори пред тях и

веднага, щом слязоха напътя, зад гърба им я затвориха и зарезиха отново точно

според нарежданията на Оливия. Ремонтите по стената бяха завършили набързо, а на

кулите в четирите й ъгъла картечарите бяха зад оръжията си и проучваха и

смълчаното небе, и зловещата земя.

Двамата конници се насочиха към гимназията в долината долу. Тук-там по

склона подминаваха я ръка, я рамо или глава на кошмарно създание, заклещени

като странни цветя в пукнатините по земята. Пълно беше с лешояди - Дейв си

помисли, че тях не ги е грижа какво месо ядат, тъй че и тези твари най-вероятно бяха

заразени и се превръщаха в... какво?

Носеше узито в прераменния си кобур, а на колана беше окачил револвера „Смит

и Уесън .357 Магнум“, принадлежал доскоро на Мич Вандервиър. В жилището му

намери и четири кутии с муниции, по двадесет във всяка, а в самия револвер имаше

четири патрона. Такава беше сделката: когато някой предадеше богу дух, между

членовете на погребалния отряд се теглеха сламки или карта и печелившият

взимаше оръжията и мунициите на мъртвеца. Така избягваха сбиванията и

споровете, а предишния ден Дейв беше извадил най-високата карта при

погребението на обезглавения Мич. Така се сдоби с 80 патрона за револвера и пет

пълнителя за узито с по трийсет и два патрона. По този начин стояха нещата.

Оливия беше преметнала пушката през рамо, имаше и малка кожена торбичка, в

която носеше още трийсет патрона.

Не си говореха по време на ездата. Още преди да тръгнат, се бяха договорили за

мисията. Неколцина души предложиха да отидат с тях за допълнителна защита, но

предложенията им бяха направени с половин уста и Оливия им отказа - щяха да се

справят и сами.

Прекосиха откритото пространство, осеяно с кратери с ръбове, разтопени,

съсирени и почернели от извънземните оръжия. Асфалтът напътя беше напукан и

също осеян с кратери и Оливия си каза, че Земята се е преобразила в планета, която

горгоните и мъглявите може би разбираха по-добре; съсипан бордей в лапите на

война, който след още година или две вече нямаше да е годен за човешки живот.

Заразите щяха да обхванат всичко, ако вече не бяха плъпнали навсякъде.

Оливия си нареди да спре с тези мисли, преди да я погълнат, и бездруго в очите й

пареха сълзи, а сърцето й тежеше от болезнена тъга и в главата й тиктакаше старата

бомба, която твърдеше, че би било толкова лесно и така редно да се присъедини към

Винсент. Духът й беше толкова близо до изгасването! Жизнената й сила - прокъсана

и разрушена. Усещаше как я напуска ден след ден. Знаеше си, че когато двамата с

Дейв се приберат обратно зад стената, поне двама-трима души ще са се застреляли.

Губеха все повече и повече, и все по-бързо с всеки изминал ден.

„Бялото имение“ - помисли си Оливия, докато приближаваха гимназията. Ето го

името на Итън - написано на износената от времето табела. Самата постройка беше в

руини. А на паркинга... какво беше това? Тези огромни... неща... проснати там и

покрити с лешояди като тъмни мърдащи кожи... Масивните им, страховити тела бяха

изпечени на въглен и бълваха черни течности като прегоряло автомобилно масло.

Тук-там се различаваха силуетите и на паднали по-дребни бойци, но поне те вече се

бяха стопили до остатъци от лъскаво черно вещество - като ивици гума. Оливия

знаеше какво представляват, беше виждала такива и преди. Останки на мъгляви