Читаем Границата полностью

Джейсън! С това им каза всичко, каквото имат нужда да знаят!

Бийл огледа Дейв, Итън и Джеферсън, които също се бяха изправили. Когато

надникна в сребърните очи на Итън, потри устни с опакото на дланта си. Тикът му се

усилваше.

- Безопасен ли е?

- Убеден съм, че е.

- Ванс ми каза за видеото. Как си строшил вратите без никак ви оръжия - обясни

Бийл. - Какво си ти и откъде идваш?

- Не съм нито горгон, нито мъгляв, ако това ще ви успокои, Идваме от Денвър. Аз

откъде съм, е по-трудно за обяснение, но съм тук с мисия да спра тяхната война.

- Ние печелим - обясни президентът. - Може да отнеме известно време... и да

доведе до загубата на хиляди... стотици хиляди... но ние печелим войната. Нали така,

Ванс?

- В Главния щаб са оптимистично настроени - извъртя се Деримън.

- Вижте, сър... - поде Дейв. - Смятам, че...

- Много хубава новина! - прекъсна го Итън, понеже не желаеше суровата гола

истина, която Дейв се канеше да поднесе на президента, да разхлопа още някоя

дъска на събеседника му. Бърз поглед в този ум бе показал възел от емоции и

самобичуване, вина, разочарование и страхове, които се рееха като тъмни птици през

пълна с призраци гора. Тъгата и усещането за загуба бяха направо смазващи. Итън се

оттегли, осъзнавайки, че Джейсън Бийл наистина вярва на лъжите, които четеше от

телепромптъра с представата, че го слуша американският народ.

- Възстановили сме електроснабдяването в някои райони - заяви Бийл. -

Североизтокът и Западния бряг. Знам, че много малко хора са в състояние да видят и

чуят как ги окуражавам да се държат.. засега все още не... но смятам, че речите ми

помагат. Нали, Ванс?

- И аз така мисля, сър.

Бийл не можеше да откъсне поглед от Итън.

- Ти, приличаш на обикновен юноша... с изключение на очите. Казваш... че си

дошъл да спреш войната? Как? И... кой те изпрати тук?

- Моят главнокомандващ - отвърна Итън. - Смятайте ме за миротворец също като

вашите войници от Обединените нации. Трябва да ви задам един въпрос, сър. Ще ми

помогнете ли да вляза и изследователския комплекс С4 в Зона 51?

Бийл незабавно се обърна към Деримън:

- За какво говори той, Ванс? Защо иска да влиза там?

- Има някаква идея, че сред артефактите може да се намери годно за употреба

оръжие. Казах му, че нямаме намерение да напускаме този комплекс. Рискът е

твърде голям, сър.

- Може и така да е - каза Итън, - но ако можем да използваме хеликоптера...

смятам, че рискът си струва.

- Да летим през онова небе? - Деримън хвърли кос поглед в указаната посока. -

Идея си нямаш какъв беше преходът с „Еър Форс Уан“ от Вашингтон до Солт Лейк. А

сега ще е още по-зле. Тази няма да я бъде, поне доколкото от мен зависи.

Дейв се обади:

- Мистър президент, трябва да послушате Итън. Дайте му възможност да стори

онова, от което има нужда!

- Итън - повтори Бийл. - Странно име за същество, което не е от този свят.

- Сър - продължи Итън, - моля Ви да ми повярвате. Искам да спра тази война и

единственият начин това да стане е с вашата помощ. Вашата помощ, сър. Трябва да

вляза...

- Този разговор приключи - намеси се Деримън. - Няма да допуснем президентът

да си тръгне оттук. Точка и край на темата.

- Не, не е приключил. Щом свършат сегашната си битка, горгоните и мъглявите

пак ще нападнат върха. И следващия път ще унищожат всичко!

- Повярвай в думите му, Джейсън - обади се Джеферсън Джерико. - Чуй... не ме

ли помниш? Литъл Рок, вечерята за набиране на средства за Бил Клинтън през май

1992-ра. Партито на Джинджър Райт, тогава се подвизавах с името Леон Къшман.

Помниш ли?

Бийл примигна полека. Изглежда, се опитваше да се фокусира върху

Джеферсън, но срещаше трудности.

- Не мисля... не мисля, че те познавам. Къшман?

- Да.

- Толкова хора... съм срещал. Толкова много лица и имена Те се сливат. Извинете

ме... имам главоболие! - обърна се президентът към присъстващите. - Манди?

Манди?

Той викаше Първата дама, сякаш тя вече не се намираше на седалката си, но

всъщност беше на няма и десет фута от него, в края на реда. Тя гаврътна питието си и

се изправи, обкръжена oт аура на умора и униние. Итън си каза, че на нея просто е

спряло да й пука - буквално за секунди се сдоби с информация, че тя смята и двете

им деца за мъртви. Алкохолът притъпяваше плискащата се в нея болка.

- Тук съм - обади се Аманда. - Винаги съм до теб!

Каза го като човек в затворнически пранги. Погледна към Итън, сякаш

разглеждаше странно растение, прорасло в пукнатина на тротоара. Той знаеше, че тя

се кани да попита „Какво, но дяволите, се очаква да си ти?“, но дори това й се стори

прекалено голямо усилие. Тя така и не зададе жлъчния си въпрос.

- Много добре се справихте, сър - увери Деримън президента. Тупна го по

отслабналото рамо. Джейсън Бийл беше сянка на самия себе си. На президента

трябваше постоянно да се напомни и да бъде окуражаван да се храни поне веднъж