Читаем Границата полностью

и неговото умствено влакче е напът да дерайлира. - Надявам се, че е умряла в съня

си, преди всичко това да започне!

- Така ли ще свърши светът? - попита Итън.

- Моля?

- Светът ви няма да свърши с експлозия, а с мрънкане, така ли?

Известно време Деримън не каза нищо. Взираше се в пода. След това намести

очилата си и заяви:

- Столовата. Там отивам. Предлагам да ме придружите, понеже охраната няма да

ви позволи да останете тук без мен... - отиде до вратата, отвори я и изчака, докато

членовете на групата му се подчинят като добри, лишени от разум войничета.

ТРИДЕСЕТ И ЕДНО

Миротворецът откри нещо, за което реши, че сигурно ще му липсва, когато

задачата му тук приключи.

Наричаше се „кафе“. Веднага щом вкуси първата глътка, той прецени, че питието

е страхотно. Беше горещо и черно, леко горчиво и го накара да се чувства изпълнен

със сили, ако можеше да се каже така. Представи си, че магията на питието препуска

през вените на присвоеното му тяло, докато си седеше на масата в столовата с Дейв,

Джеферсън и Оливия - и си беше истина, че се нуждаеше от зареждането.

Оливия се присъедини към групата след кратък престой в лазарета. Докторът,

делови военен с късо подстригана коса като посипали черепа му зрънца черен пясък,

я беше прегледал, премерил кръвното налягане, проверил дробовете и сърцето, беше

я помолил да проследи движеща се светлина, докато държи главата си неподвижна,

и накрая й беше дал валиум с нареждането да си почине в една от стаите. След което

набързо беше изчезнал да се грижи за множеството си други пациенти, донесени или

докретали след нападението. Оливия прекара в леглото около тридесет минути, след

което реши, че благодарение на валиума се чувства по-спокойна и е готова да си

тръгне. Преди да напусне, провери как са Ники и Хана, които бяха настанени в

съседни стаи. Ники беше започнала да идва на себе си и се чувстваше по-добре,

макар че предпочиташе да не мърда от мястото си. Хана спеше и в момента

изглеждаше много стара, слаба и уморена, а Оливия помоли една от сестрите за

тефтерче и написа на листчето: „Хана, ще намина после. Почивай, докато можеш, и

не се притеснявай за нищо. Имай вяра. С обич - Оливия“.

Столовата беше ярко осветена и по боядисаните в светлосиньо стени имаше

окачени снимки на различни кътчета от Америка: Таймс скуеър - облят в неонови

светлини и претъпкан с народ, Голдън Гейт сред зарево от слънчеви лъчи, пронизали

мъглата на Сан Франциско, гигантските секвои и живописната, покрита със зелен

мъх почва в парка „Джон Муър“, Бостънския залив по време на регата с различни

нашарени в червено, бяло и синьо лодки, канзаско житно поле, ширнало се,

докъдето поглед стига, под яркосиньо лятно небе, масивни дъбове от двете страни на

насипан с чакъл път, водещ към реставрирана плантация някъде на Юг, както и

други снимки от едно време. Итън ги разгледа мълчаливо и се зачуди по какъв ли

начин повишават морала на командния състав и войниците, които бяха принудени да

намерят убежище тук. Това беше последната спирка, каза си той. Последната линия

на съпротива - мястото, където да се сгушат при ужасна война или катастрофа,

погълнала не само тази страна, но и целия свят.

В столовата имаше още няколко дузини посетители - както войници, така и

цивилни. Те страняха от новодошлите. Днес сервираха пилешка супа с фиде в малка

пластмасова купичка, едно пролетно рулце и малко портокалов сок в чашка. Имаше

кофа за рециклиране на съдовете. Дейв се опита да получи допълнително и киселият

готвач отвърна, че не му се полага повече - каквото има в порцията - това е.

Имаше обаче изобилие от кафе. Дейв си взе пластмасова чашка и се почуди не

слагат ли някакви лекарства в напитката. Не можеше да си представи как човек тук

може да изкара деня, да не говорим за седмица или месец, без някакъв стимулант

или антидепресант. Липсата на прозорци превръщаше комплекса в един вид затвор -

мъжете и жените тук се движеха бавно и внимателно със застинали в безизразни

маски лица. Всички бяха изгубили членове на семействата си, приятели, домове и

сигурността на собственото си битие. Бяха получили смъртната си присъда и чакаха

екзекуцията.

Колко още смятаха, че ще се удържат тук, чудеше се той. Извънземната атака

сигурно им бе намекнала за безполезността на това място. Щяха да са нужни

невероятни усилия за почистването на онзи гараж, а и Дейв се съмняваше, че отново

могат да запечатат входа. Може би така се справяха ден за ден, каза си той. Просто се

съсредоточаваха върху задачата пред себе си и я вършеха - осемчасови смени след

осемчасови смени.

Групата се нахрани в мълчание. Итън слушаше мислите им, но не коментираше,

тъй като не искаше да проявява нахалство. Оливия все още приличаше на призрак и