Читаем Границата полностью

дневно. - Наистина добра работа свършихте. Сега вървете си починете. Послушай те

музика. Аманда, моля те, напомни му да си вземе лекарствата в пет!

Итън долови в мислите на Деримън, че Бийл пие много хапчета, включително

антидепресант, а лекарството си Първата дама намира в бутилка уиски, запасите, от

което почти свършваха - тя ги пресушаваше все по-бързо и по-бързо. От

първоначалните им количества бяха останали само две бутилки. Началникът на

канцеларията се притесняваше какво ли ще се случи с умственото равновесие на

Първата дама, когато вече няма да е в състояние да се самоупоява.

Аманда подхвана съпруга си под лакътя и го поведе към изхода на студиото, едва

запазвайки равновесие самата тя. Бийл стрелна с бърз поглед извънземния

миротворец и се обърна към началника на канцеларията си:

- Ванс, в безопасност сме, нали? Така, де... той каза... за някакво нападение на

горгоните и мъглявите. На сигурно място ли сме?

- Нали ви казах, сър, че за този пробив сме се погрижили. Наистина имаше

нахлуване, както ми обясниха, но са отбили атаката - Дейв наблегна допълнително

на „отбивам“. - Няма по-безопасно място от тук за Вас и Първата дама.

- Благодаря ти - Бийл отново спря измъчения си поглед на Итън. Изглеждаше

съсипан. Попита като уплашено дете: - Ти няма да ни навредиш, нали?

- Не, сър. Искам да помогна, не да вредя.

- Предполагам... не можем да те заключим, нали? Онова, което стори на

портите... няма смисъл да те затваряме.

- Точно така.

Бийл нямаше какво повече да добави, умът му и бездруго бе почти блокирал.

Кимна на жена си и двамата се приближиха до вратата. Не беше ясно кой кого крепи

и кой от тях е в по-добра форма.

- Леон Къшман! - провикна се Джеферсън, преди те да успеят да излязат. - Сега

се наричам Джеферсън Джерико. Бях евангелист, по телевизията. Помниш ли ме?

Президентът внезапно спря на крачка от изхода. Обърна се назад.

- О... да... онзи тип. Името ми е познато отнякъде.

- АЗ съм! Аз съм „онзи тип“!

- Вървете да почивате, сър - настоя Деримън. - После ще има време да

поговорите.

След като президентът и Първата дама излязоха и вратата се затвори зад тях,

Ванс въздъхна дълбоко. Разтри слепоочията си- главата му още се разкъсваше от

болка. Каза:

- Беше ни много, много трудно.

- Няма да стане по-лесно - отвърна Дейв. - Наистина ли го заснемате, или всичко

е наужким?

- Той обича да го записваме на дивидита, за да си ги гледа и да се самокритикува.

Това чудо продължава от пристигането ни тук, повтаря се на всеки две седмици. Аз

му съставям докладите. Той все още смята, че във въоръжените сили цари някакъв

ред и те водят сражения. Ако не хранеше тази вяра... отдавна щеше да си е отишъл.

- Когато те се върнат - настоя твърдо Итън, - ще разрушат този връх. Ще сторя

всичко по силите си да ви защитя, но не съм неуязвим. Съжалявам за смъртта на

мистър Джаксън и че не успях да го спася. Кога ще съобщите на президента за това?

Деримън не отговори, но сега вече цялото му внимание бе съсредоточено върху

миротвореца.

- И мъглявите, и горгоните ме искат, понеже знаят, че представлявам нещо

различно, което те не разбират - обясни Итън. Ако не могат да ме заловят - а няма

как да ме заловят, - ще трябва да се убедят, че съм бил обезвреден... което е друг

начин ди се каже мъртъв. Това тяло може да бъде унищожено, но не и същността,

която представлявам... - Той отговори на следващия въпрос на Деримън, преди той да

го зададе: - Не, не мога просто да прескачам от тяло в тяло... трябва ми време да се

интегрирам във всяко. А именно с време не разполагаме, сър. Важно е -

жизненоважно! - да проникна в инсталацията С4. Не знам какво точно ще търся там,

но непременно трябва да има нещо, което мога да използвам.

- Нали ти казах, че президентът не може да...

- Светът ви ще загине - настоя Итън. - Всички вие, цялата ви цивилизация, ще

умрете. Разбирам, че не искаш да го излагаш на риск, но няма друг начин!

- Вслушайте се в думите му - подкани и Джеферсън с почти умолителна нотка. -

Моля ви... вслушайте се!

- Не - твърдо отвърна Деримън. - Вие ме чуйте. Работил съм за Джейсън Бийл

през по-голямата част от последните петнайсет години. Виждал съм възходи и

падения, видял съм всичко. Той едва- едва се крепи, тя също. И двамата знаят, че

децата им навярно са мъртви. Нямам намерение да го пращам да лети с хеликоптер

до Ню Мексико с тези твари в небесата. Ако пришълците толкова силно копнеят да

те унищожат, ще свалят хеликоптера за броени секунди. Не. А сега... ще ви заведа в

столовата да хапнете нещо Нали се храниш? - обърна се той към Итън.

- Тялото го изисква.

- Ех, ако можеше учителката ми по биология в гимназията да те види! -

възкликна Деримън. Лицето му се изкриви за няколко секунди и Дейв си помисли, че