— Беше по бански и плаваше във водата точно под нас, ние работехме, аз и други момчета, на верандата на една къща, и едното ме дразнеше и щяхме да се сбием, и…

— Как изглеждаше тя?

Той понечи да отговори, но не можа. Секира го наблюдаваше с поглед, какъвто не бе виждал у никого досега — сякаш той притежаваше някаква огромна, ужасна свръхсила.

— Лай-мен…

— Като теб — успя да каже той. — Приличаше на теб.

И тогава тя заплака.

Плачеше почти без да издава звук, като животинче, свито на топка. Придърпа раненото си стъпало по протритата възглавница на канапето и по нея останаха следи от прясна кръв, но тя не забеляза. Приличаше на малко момиченце, беше му страшно да я гледа.

Приближи се до нея. Не знаеше какво да направи, за да ѝ помогне. Да я прегърне? Не. Тя не обичаше да я докосват. Но плачеше толкова жално, в очите ѝ имаше толкова болка и беше сама в тази стара къща, ако не се броеше Лаймън Ранкин, който току-що ѝ бе крещял и я бе ругал, и се бе държал също като баща си, най-лошия човек на света.

Посегна много предпазливо и я улови за ръката. Отначало Секира не реагира на докосването, но и не дръпна ръката си и след няколко секунди той я стисна в своята и продължи да я стиска все по-силно и по-силно, докато тялото ѝ се разтърсваше от хлипове.

— Съжалявам — прошепна Лаймън, но тя не отговори.

Не можеше да прецени колко време плака тя. Не ѝ каза нищо повече, но остана при нея, до канапето, като държеше ръката ѝ. Никога преди не бе виждал човек да плаче така, толкова горчиво и толкова дълго; само той го бе правил. В първите седмици след като майка му ги напусна, през най-тежките нощи, прекарани е баща му, Лаймън бе плакал по-дълго и безутешно, отколкото бе мислил, че е възможно.

Както Секира сега.

Тогава никой не бе държал ръката му. Той не знаеше дали това ѝ помага, но си каза, че сигурно е по-добре от нищо. В онези нощи така му се искаше да има до себе си някого, който да го улови за ръката.

Когато сълзите най-после престанаха, тя притихна, все още свита на топка; изглеждаше едва ли не по-дребна от него. Тъмните ѝ блестящи очи бяха вперени в стената, но едва ли виждаха нещо. Лаймън се запита какво ли си представя. Или кого. Искаше да я попита, но се възпря. Тя нямаше да му каже. Никога нямаше да му каже дума за каквото и да било, затова той се чувстваше толкова ужасно да лъже заради нея. Беше съучастник в престъпление, което не разбираше.

Тъкмо се канеше да ѝ каже това, да обясни гнева си, когато тя вдигна глава от възглавницата на канапето и каза:

— Това е сестра ми.

41

Тя му разказа всичко, което бе пожелал да знае, и когато свърши, му се искаше да не е чул нищо от разказа ѝ.

Удавилото се момиче било по-малката ѝ сестра, държана от лоши мъже. На Лаймън не му хареса думата държана.

— Като пленница? Заложница?

— Нещо такова, да. — Очите ѝ вече бяха сухи, но погледът ѝ оставаше все така отнесен.

По някаква причина Лаймън беше сигурен, че тя няма да заплаче отново. Поне не пред него.

— Отвлекли ли са я? — попита той.

Забеляза в очите ѝ моментно колебание, сякаш си припомняше, че има насреща си дете. Познаваше този поглед, беше го виждал у хората, когато разпитваше за майка си. Мразеше го, защото означаваше, че няма да му кажат истината.

— Не е честно да искаш помощта ми, а да не ми обясниш какво е станало.

Секира мисли дълго и накрая каза:

— Ще покажа.

— Ще покажеш?

Тя се изправи. Опита се да стъпи на болния си крак, направи гримаса и му подаде ръка. След един кратък миг той я пое. Сигурен беше, че ще я придружи до входа. Вместо това тя го поведе надясно по коридора и дръпна резето на вратата, която водеше към мазето.

Той мразеше мазето в къщата на Дуейн Пърсел. Вонеше на стари мокри камъни и му създаваше усещането, че се спуска в кладенец. Един-два пъти се бе престрашавал да слезе долу, веднъж просто за да огледа, а втория път — в търсене на кофа и парцали, за да почисти горе. Не откри кой знае какво, а вратата се затръшна зад гърба му и го стресна така, че той побягна към светлината като малко дете.

Сега последва Секира през същата тази врата и надолу в тъмното.

Стълбището миришеше на влага и плесен, а шумът на морето извираше някъде отвътре, сякаш къщата щеше да се изплъзне от основите си и да потъне, но този път Лаймън не беше толкова уплашен, понеже не беше сам.

На една лавица в основата на стълбището имаше електрическо фенерче. Тя протегна ръка, сякаш знаеше точно къде ще го напипа. Той се изненада, че изобщо е слизала дотук, камо ли да остане достатъчно дълго в това влажно помещение, за да научи къде има фенерче.