Лаймън разбра какво има предвид. Само като започна да си го представя, усети как стомахът му се свива на топка. Не искаше да си представя твърде много. Баща му не пропускаше ден да не спомене пред него „онази курва, майка ти“. Вчера едва не се бе сбил с Евън Морис заради същата дума. Той разбираше значението ѝ, долавяше омразата и язвителността, в която бе обвита. И страха. В нея винаги се съдържаше известен страх, казваше си, макар да не разбираше това толкова добре, колкото останалото. Знаеше само, че когато баща му наричаше майка му курва, изглеждаше по-дребен и унизен от думата, не майка му. Докато Евън му говореше за нея и го пръскаше с водоструйката, на лицето му се появяваше нещо, което го доближаваше до баща му, нещо ужасяващо. Жестокост — да, определено, но също и страх. Те се подиграваха на една жена, защото се страхуваха от нея — или от нещо в тях самите — и се опитваха да прикрият слабостта си с низост.

Как да обясни на Секира, че я разбира? Нямаше как. Беше дете, а тя не вярваше, че едно дете ще я разбере. Може би и Лаймън не проумяваше всичко, но какво пък, самият той не желаеше да го осъзнае докрай. Искаше само да ѝ покаже, че е разбрал достатъчно.

— Те са ти причинили болка — каза той, подбирайки внимателно думите със съзнанието, че има и други, които биха били подходящи, но те бяха по-лоши и по-опасни думи. В крайна сметка болка стигаше.

— Тук ли намери брадвата? — попита я той.

— Да. На пода.

— Някой я е използвал върху това — каза той. — Острието е нащърбено.

Тя приклекна до него, опипа веригата с върха на пръстите си и той видя ужаса на лицето ѝ, когато проумя случилото се. Веригата беше удряна многократно, с голяма сила, но не беше поддала.

— Безуспешно — каза той.

— Да.

Докосването на веригата му беше противно, изпълваше го с ужас. Пусна я на пода — тя издрънча върху камъка като торбичка с монети — и се дръпна крачка назад. Посочи надолу по стълбите към мокрия чакъл и подмамващата пяна от прибоя.

— Оттук ли мина, за да влезеш?

— Да. При отлив е лесно. При прилив — тя погледна стъпалата си… — не е лесно.

— Дошла си от лодката — каза той. — От онази, голямата.

— Да.

Той трябваше да я погледне в очите, преди да зададе следващия си въпрос.

— Ти ли уби онези мъже?

— Не — каза тя без сянка на колебание. Без да отмести поглед встрани. — Не аз. Но те бяха лоши хора.

Поредната вълна връхлетя брега. Бууум! После се оттегли. Финиш. Лаймън притвори очи и вдиша аромата на чиста океанска вода, който вълната остави след себе си. Тя го докосна по бузата и отметна косата от челото му.

— Съжалявам, Лай-мен.

— И аз.

— Ти само помагаш — каза тя. — Толкова си мил. Ще станеш добър човек.

Последното изречение беше нещото, което Лаймън бе желал да чуе, имаше нужда да го чуе, за да се убеди, че тя не вижда в него нищо от онази душевна проказа, която е видяла в мъжете, водили я на места като това. Много нощи бе лежал буден, питайки се дали онова, което е съсипало баща му, се предава по наследство, дали същата жестокост и егоизъм — присъщата лошотия на баща му — са се предали и на него, дали не изчакват да го превземат изцяло, да го разложат отвътре, да го направят пленник на собствената му кръв, безпомощен срещу злото.

Ще станеш добър човек.

Той стисна по-силно ръката ѝ.

Когато се върнаха горе, и двамата сякаш не знаеха какво да кажат. Усилието от изкачването по стълбите я бе изтощило и тя се отпусна на канапето. Той я погледа малко, после отиде до старата, разнебитена салонна масичка в другия край на стаята и извади двете бутилки оранжада от торбата с покупките. Отвори ги, вслушвайки се в тихото изпукване на уплътнението и изсъскването на газа.

Подаде ѝ едната, а тя потупа с длан захабената възглавница на канапето до себе си.

— Седни.

Лаймън седна и отпи от оранжадата си.

— Помага — каза той. — Донякъде.

Тя не отговори, но също отпи от своята и двамата останаха да седят мълчаливо; Лаймън знаеше, че мислите ѝ са объркани, но поне не беше сама.

Както бе казал за оранжадата, и присъствието му ѝ помагаше донякъде.

42

Всичко можеше да се развие различно, ако не беше бурята.

Тя започна по обед, зададе се откъм континента, прекоси залива и се стовари върху първия остров по пътя си — Салвейшън Пойнт, после продължи към пролива, над вълнолома от каменни плочи, вече напълно погълнат от разгневеното море. Най-напред удари западния бряг на Литъл Херинг, връхлитайки на вълни, като добре пресметната въздушна атака.

Бурята издебна изотзад къщата на Дуейн Пърсел на североизточния бряг, така че Лаймън и Секира не забелязаха светкавиците, възвестяващи прииждащия атмосферен фронт. Бяха видели промяната в небето, в цвета на облаците, който от белезникав стана металносив, после лилаво-черен като синина от удар — цвят, който Лаймън познаваше твърде добре. Почувстваха резкия спад на налягането, начина, по който въздухът започна да се разрежда; усетиха прокрадващия се хлад като подухване изпод недобре уплътнена врата през зимата.