Читаем Един честен човек полностью

То светеше слабо, батериите му бяха почти напълно изтощени и не можеше да освети отдалечените ъгли на мазето. Не се виждаше нищо освен каменен под и няколко стари тенекии с боя. Доколкото Лаймън знаеше, единственото нещо, направено по поддръжката на четирите изоставени къщи, сега собственост на Стърлинг Пайк, беше листът шперплат, е който той и баща му бяха покрили вратата на тази къща. Останалите се разпадаха, а ако Стърлинг изобщо имаше интерес да ги запази, с нищо не го бе показал. Лаймън се питаше какво ли толкова изчаква да се случи и защо изобщо са му притрябвали тези жалки стари постройки.

Секира го отведе до дъното на помещението. Там нямаше нищо. Мухлясала черга с древни петна от туби с бензин и моторно масло на пода, някакви стари рафтове на отсрещната стена с натрупани по тях вехтории — отдавна неползвани инструменти, повредени домакински уреди и разни такива неща, които отдавна трябваше да са изхвърлени на бунището.

Тя обаче не стигна чак до рафтовете. Заобиколи някаква стара прахосмукачка на колелца, наведе се и повдигна покритата с лекета стара черга.

— Но какво…? — Лаймън не довърши въпроса си, защото изпод чергата се показа стоманен капак, монтиран в пода.

Всичко останало в мазето беше недодялано, каменните плочи на пода бяха поставени неравно, нащърбени по краищата или напукани, само около металния капак ръбовете им бяха идеално прави и пасваха плътно от всички страни. Самият капак беше от небоядисан лист стомана, тежък на вид, с размери половин на един метър и кръгла халка, която лежеше във вдлъбнатина в повърхността му. Той видя как Секира я дръпна и халката се изправи нагоре; служеше за дръжка.

Видя усилието, изписано на лицето ѝ, докато се опитваше да повдигне капака, но не ѝ се притече на помощ. По гръбнака му премина ледена тръпка, представи си как отдолу изскача някакво отвратително чудовище с остри зъби и дълги нокти.

Изпод капака нахлу само чист въздух с миризма на море. Лаймън чу отново характерния грохот, който сякаш се разнасяше от къщата на Пърсел, но този път беше много по-силен и отчетлив. В мъждивата светлина едва различи каменните стъпала, които водеха някъде още по-надолу. Към друго мазе?

— Какво е това? — попита Лаймън. Гласът му отекваше между голите каменни стени, по-силен и висок и по-уплашен, отколкото му бе приятно да го чува.

— Трябва да покажа — каза Секира с такъв умолителен, едва ли не отчаян тон, че Лаймън забрави всичките си възражения.

И когато тя тръгна надолу, той я последва. Слязоха седем стъпала, преди тя да намери ново фенерче. Лаймън броеше наум всяко стъпало. Беше затаил дъх, макар сам да не знаеше защо. Долу миришеше на свежо и чисто. Усещаше се прохладата от разбиващите се вълни. В основата на стълбището проникваше слаба дневна светлина. Къщата беше буквално свързана с морето.

Секира стигна до подножието на стълбището, вдигна високо фенерчето, за да освети пространството наоколо, и затаеният дъх на Лаймън се разтопи в дробовете му като буца лед, стисната в юмрук.

Намираха се в помещение, което беше празно, ако не се брояха походните легла, общо шест, наблъскани плътно едно до друго като в едновремешните казарми от филмите за войната. Върху рамките на леглата беше опънат масленозелен брезент, на някои имаше и одеяла е неизвестен първоначален цвят, отдавна преминал в мръсносиво. В отсрещния край на помещението имаше още някакво стълбище. С железен парапет, закрепен с болтове за каменната стена. В камъка бяха завити и няколко метални халки; от две висяха къси тежки вериги. Подът и леглата бяха покрити е различни петна. Едно от петната беше с цвят на червена блажна боя, с каквато се боядисват хамбари, и покриваше по-голямата част от брезента.

Човек не губи невинността си в един миг, но усещането е такова.

Лаймън каза:

— Двете със сестра ти сте били държани тук.

Това не беше въпрос.

В погледа на Секира се четеше печал.

— Да — кимна тя. — Отдавна. Твоята къща беше празна тогава.

Той се опита да си представи как би се чувствал, държан на такова място.

— Колко време?

— Не много — каза тихо. — Това беше… — Спря се, търсейки подходящата дума; шумът на прибоя не спираше да се чува, глухият тътен на разбиваща се вълна се редуваше с клокоченето на оттичаща се вода.

— Затвор — подсказа Лаймън.

— Не — поклати глава тя, но после кимна: — Да, беше затвор. Но аз не бях дълго тук. Водиха ме и на други места.

Лаймън дъвчеше замислено долната си устна.

— Заедно с нея ли бяхте? — попита тихо той.

— Понякога. Понякога на различни места.

— С едни и същи мъже ли?

— Невинаги. — Тя наклони глава на една страна и лицето ѝ помръкна. — О, да. С едни и същи. Различни лица, но мъжете не бяха различни.