Той прехвърли крак от лодката към стълбата на пристана. Старите дървени стъпала издържаха тежестта му, защото дядо му ги беше подсилил отдолу с арматурно желязо. Старецът беше педантичен във всеки детайл.

Приливът настъпваше и до кея водеха само няколко открити стъпала. Той ги изкачи бързо, знаейки, че времето е всичко за него; беше близо до победата, победа за всички тях: за него, за Салазар, за Жаклин, за всяка жена, преминала през онази ужасна къща на Литъл Херинг. Оставаше само да потегли с моторницата.

Вече беше на борда, когато видя бейзболната си шапка, закачена на лоста за газта, и се сети за чиповете на Карузо. Само преди няколко часа Изриъл бе искал да насочи вниманието му към това място, докато самият той отиде на Литъл Херинг. Дали неволно не си бе заложил капан?

Дъждът потропваше по кабината и образуваше локви по стария пристан. Той вдигна предпазливо шапката, сякаш щеше да го ухапе.

А може би вече го бе ухапала.

Ако някой дойдеше тук и видеше, че моторницата му я няма, а тази на Дар е завързана на нейното място, въпросите нямаше да закъснеят. Щом Стърлинг имаше издадена заповед за ареста му, Дар щеше да каже истината: доколкото е чула последно, Изриъл е тръгнал за Литъл Херинг.

Трябваше му още време. Всяка минута имаше значение.

Той си сложи шапката, затича се по пристана, прецапа локвите и прекоси осеяния с дупки асфалт пред работилницата на дядо си. Ръждясалото резе на вратата беше заключено с катинар. За комбинация беше зададена географската ширина на първата къща, построена на Салвейшън Пойнт от член на фамилията Пайк преди близо два века. Старият заключващ механизъм беше добре смазан и се превъртя плавно. Изриъл отвори вратата и познатите миризми го удариха в лицето като мощна вълна — на дървени стърготини и лак, на дизелово гориво и моторно масло, на боя и разредител. Милиони спомени.

Прекоси канцеларията и бутна летящата врата към огромното хале, където някога се строяха повечето рибарски лодки за нуждите на острова. Сега цялото пространство беше празно, старите крикове и хидравлични колички бяха избутани покрай стените, където бяха облегнати и големи листове шперплат. В дъното една самотна рибарска лодка все още стоеше на подпорите си под спускащия се от тавана верижен телфер. Предназначението на телфера беше да изважда вътрешностите на бракуваните съдове. Големият двигател отиваше за претопяване, дървените части се оставяха да изгният. Изкорменият корпус на лодката беше надвесен над дълбок канал, каквито използваха механиците в автосервизите.

Изриъл притича до нея, намери лесно стълбата в тъмното, осланяйки се на мускулната си памет, и се спусна в канала. Студеният бетон беше пропит с миризма на машинно масло. Лодката се издигаше неподвижно над него, закривайки го като саван. Беше нелошо място, от което един уловен в капан мъж да окаже последна съпротива. Достатъчно добро, за да отнеме известно време на преследвачите му, докато накрая разберат, че не се крие там.

Той свали шапката си с чиповете на Карузо и я пусна на пода в далечния край на канала, закрита от корпуса на лодката, на място, където приближаващият се нападател би бил изложен на огън от защитена позиция.

Един час.

Времето, което му бе нужно, за да доведе всичко докрай и да си тръгне завинаги оттук.

Извървя обратно дължината на канала и вече усещаше с ръцете си студенината на металната стълба, когато ярък лъч на фенерче освети вратата на канцеларията и се чу гласът на чичо му:

— Из, я ела тук!

55

Изриъл замръзна на място, стиснал най-горното стъпало на стълбата; главата му все още беше под равнището на пода. Помисли си да слезе обратно долу, но не искаше да рискува да произведе звук. Гласът на чичо му се разнесе отново, по-силен отпреди:

— Из, не се бъзикай с мен. Време е да поговорим, стари приятелю.

„Стари приятелю“. Така го бе наричал неизменно дядо му с обич дори когато беше ужасно раздразнен от пакостите му. Нищо общо със студената самонадеяност в гласа на Стърлинг, който отекваше в халето.

Той се мисли за победител. Държи заповедта в ръката си и смята, че си е свършил работата.

Всеки друг ден Изриъл щеше да се изкатери по стълбата и да отиде при него. Салазар все още беше някъде там, готова да се притече на помощ — едно асо в ръката му, за което Стърлинг не подозираше. Ако Изриъл беше единственият, изложен на риск, щеше да се предаде без колебание.

Но не беше единствен, уви. Една жена и едно дете го чакаха от другата страна на тъмната вода.

Той се смъкна по стълбата с безкрайна предпазливост, абсолютно безшумно. Пропълзя до близкия край на канала и се долепи до бетонната стена.

Лъчът на фенерчето в ръката на Стърлинг подскачаше с всяка негова стъпка. Той го насочваше във всички посоки, което беше единственото успокоително нещо. Чипът за проследяване беше ефективен, но не толкова прецизен, че да го отведе право към канала. Стърлинг знаеше само, че Изриъл се намира в сградата.