— Има две неща, по които трябва да сме наясно — продължи Пайк. — Първо, планът е глупав, а глупавите планове обикновено не работят. — Той погледна строго Секира. — Аз съм бил в затвора. Не умирам от желание пак да попадна там, но вероятно ще попадна. Ти също. Ти си по-умна от мен. Затова не забравяй, че е възможно да си намериш адвокати по твой избор, хора, които да ти вярват, които да накарат и други да ти повярват, и…

Секира го накара да млъкне с най-тъжната усмивка, която Лаймън бе виждал.

— Представи си, ако това стане — каза тя. — Представи си живота ми след това. Като жената, убила един от тези мъже. Можеш ли да си го представиш? Можеш ли да го видиш този живот?

Пайк кимна.

— Да — каза тихо той. — Мисля, че мога.

— Те сега си мислят, че съм на дъното на морето — каза Секира. — Ако има дори най-малък шанс да се измъкна, аз бих рискувала.

Известно време Пайк остана мълчалив. После каза:

— Проблемът, който не дооценяваме в момента, както сме разгорещени, адреналинът ни кипи и тъй нататък, е, че те ще трябва да съчинят някаква история. Ще го направят и някой ще трябва да опере пешкира. Карузо не лъже в това отношение.

Секира извади изпод суичъра си малко колие — проста верижка с висулка на нея. Сложи висулката в шепата си.

— Аз знам историята — каза тя. — Истинската.

Изриъл Пайк я разбра преди Лаймън.

— Това ли е камерата, която Карузо ти е дал?

Тя кимна.

— Работи ли?

— Не знам. Трябва да я свържа с компютър. Но преди работеше. Той ни накара да ги пробваме.

Пайк гледаше висулката като нещо твърде хубаво, за да е истинско, фалшиво злато за глупаци.

— Ти си била във водата — каза той. — Камерата сигурно е повредена.

— Преди работеше и във вода — каза тя. — Той ни накара и това да проверим.

Мълчание. Изриъл Пайк не отделяше поглед от миниатюрната висулка в шепата ѝ.

— Ако има едно нещо, за което мога да се доверя на Карузо — каза той, — това е техниката, с която разполага. Не би тръгнал да залага капан на сенатор с някой стар „Кодак“.

Секира пусна ръката на Лаймън и разкопча верижката. Подаде я на Пайк, който я пое от ръката ѝ, сякаш беше някакъв тежък предмет.

— Ако тази камера наистина е записала всичко…

Той не довърши мисълта си. Не беше нужно. Това беше въпросът на въпросите, а отговорът щеше да промени живота на много хора.

При вида на колието Лаймън се досети къде е виждал друго като него.

— И сестра ти имаше такова — каза той. — Видях го. Помислих го за водорасло, залепнало за шията ѝ, но е било колие като твоето.

Веднага съжали за думите си; каза си, че последното нещо, от което имаше нужда Секира сега, бе този образ да се загнезди в съзнанието ѝ, но тя само кимна.

— И Мари имаше такова, да.

Пайк погледна Лаймън:

— Кой дойде да я прибере? — попита го. — Кое беше първото ченге, което пристигна на мястото?

— Стърлинг.

Сякаш някой изкара въздуха от дробовете на Пайк. Той подхвърли колието в дланта си.

— Е, добре. Значи едната камера е у него. Това ще му придаде самонадеяност. Но ако другата е у нас…

Той вдигна поглед и по лицето му пробяга хладна усмивка.

— Представете си — каза той, — ако бях откраднал нещо от онази яхта. Само кръгъл идиот може да направи това. Човек, който се поддава на импулси и е склонен да взема грешни решения. Всички познаваме този типаж. Всеки на острова го познава.

Хладната му усмивка се затопли като реотан на стара печка.

— Е, добре — каза Изриъл Пайк. — Да вървим да те обзаведем с лодка.

Пета част

Сред изчезналите

52

Изриъл знаеше прекрасно, че не бива да предприема нещо такова, но все пак го направи. Стари престъпления, нови престъпления, всичко на този проклет остров го тласкаше обратно към затвора. Комуто е писано да умре на бесилката, никога няма да се удави, викаше някога дядо му, цитирайки по свой си начин един стих от „Бурята“ на Шекспир.

Не, каза си той, поглеждайки към напрегнатото, изпълнено с надежда лице на малкия Лаймън и предпазливото, несмеещо да се надява лице на Жаклин Пикар. Тук не ставаше въпрос за съдба. Само за взети решения.

— Никога не съм знаел за това мазе — каза той, — нито пък съм влизал в къщата. Но ви гарантирам, че тези стъпала водят до малко заливче, което може да се ползва като безопасно пристанище при отлив.

— Да — каза Жаклин.

— Е, добре. В момента отливът е наш приятел, но само ако побързаме. — Той погледна към Лаймън. — Не бива да те оставям тук.

Детето се притисна към Жаклин.

— Защо?

— Защото…

Защото какво всъщност? Защото е убийца? Ами самият ти?

— Добре, стой при нея — каза той. — Като се върна, ще съм сам и с лодка. Тя ще си тръгне с нея. Ще ѝ дадем възможност да се отдалечи, после ще потърсим помощ.

— И кой ще ни помогне? — попита Лаймън.

— На теб Дар, а на мен онази полицайка, Салазар.

Изриъл повдигна малката висулка, с която Жаклин Пикар вярваше, че е записала истината за случилото се на „Мерео“.

— Това е силен коз — каза той. — Последният ни шанс да променим нещата.

Жаклин кимна.

— Искаш ли да я задържиш, докато се върна?

Тя помисли и поклати глава.

— Имам ти доверие.