Той отново се замисли за неизбежността. За съдбата. Защо изобщо се беше съгласил да се върне отново на това парче скала в Северния Атлантик?

Заради тази жена и това момче, каза си той.

Заради невинните.

Разтърка с длан челюстта си, погледна към водата долу и каза:

— Останалият свят те смята за мъртва. Откриха сестра ти и решиха, че си ти. Не мисля, че изобщо някой те търси. Освен на дъното на океана.

Погледът ѝ беше по-скоро заинтригуван, отколкото уплашен.

— Казваш, че домът ти е на около двеста мили оттук. Сигурна ли си в това?

— Да.

— Имам моторница, която може да ги измине — каза той, като се питаше що за глупак би могъл да изрече на глас тези думи. — Ако можем да те откараме дотам, а останалият свят да си мисли, че си мъртва… това не би било твърде лош вариант.

Тя не искаше очите ѝ да излъчват надежда, но не можеше да им попречи.

— Би могло и да се получи — продължи той. — По-вероятно е да не стане, но би могло… ако бяхме само двамата и си говорехме само за „Мерео“. Но не сме.

Лаймън веднага схвана намека. Изправи се и изгледа Изриъл.

— Аз я опазих в тайна. Ти току-що се включи.

Изриъл едва не се изсмя. Спря го само сериозното до свирепост изражение на детето.

— Вярвам ти — каза той. — Но все пак трябва да обясняваме кой уби баща ти.

Видя как раменете на Жаклин се прегърбиха леко, усети колко жестоко е постъпил, споменавайки моторницата, с което ѝ бе създал илюзия за спасение. Къде, по дяволите, му беше умът? Понечи да се извини, но в този момент Лаймън посочи някъде покрай него, към стъпалата, водещи надолу към водата.

— Не е нужно — каза той. — Не и ако се отървем от него.

Изриъл Пайк, убил собствения си баща на остров Салвейшън Пойнт, погледна към Лаймън, чийто баща лежеше мъртъв над главите им, и си помисли: За нищо на света не мога да го направя.

По някаква причина обаче не успя да изрече тези думи на глас.

— Ела, момче — каза той. — Искам да поговоря насаме с теб.

51

Лаймън хареса Изриъл Пайк. Което беше странно предвид факта, че той е убиец, но на Лаймън му се струваше такъв, какъвто винаги бе искал да е баща му — способен да изслушва, да усеща чувствата на другите, да обмисля нещата от различни страни. И най-вече честен човек.

Хм.

Честен по определен начин във всеки случай. И то по правилния начин, мислеше си Лаймън. Той дълго не бе вярвал, че съществуват степени на честност — за него всичко беше черно или бяло, топло или студено, лъжа или истина. Но вече не мислеше така. Беше почти убеден, че и Изриъл Пайк не мисли така.

Пайк го накара да седне до него на стъпалата, където Секира да не ги вижда и чува. Лаймън пет пари не даваше дали истинското ѝ име е Жаклин, за него тя си оставаше Секира. Неговата приятелка. Неговата съюзница.

— На колко си години? — попита Пайк.

— На дванайсет.

— Ти би трябвало да си още дете.

Лаймън не знаеше какво да отговори на това.

— Но не си — продължи Пайк. — Ти не си детето, което би желал да бъдеш. Вече не. Значи няма да ти говоря като на дете. Това са важни решения. Искам да чуя мнението ти. Следиш ли ми мисълта?

— Да.

Очите на Пайк бяха приковани в неговите.

— Трупът на баща ти е горе — каза той. — И двамата знаем недостатъците му. Няма да се опитам да го оневинявам само защото е мъртъв. Но трябва да знам… тя имаше ли избор?

— Какво?

— Когато го уби — каза тихо Пайк, — налагаше ли се да го направи?

Лаймън отново видя стаята по време на бурята, видя как баща му нахълта вътре, видя изражението му, когато откърти крака на преобърнатата салонна масичка и пристъпи към него. Затова отговори:

— Да. Трябваше да го спре със сила. Понеже той нямаше да се спре сам.

Пайк се взря в него и каза:

— Ти ѝ вярваш.

— Да.

— Защо?

— Защото тя просто иска да си иде у дома — отвърна Лаймън. После добави със свито гърло: — И защото се бореше за мен. Не побягна. Аз се опитах да понеса всичко, за да му попреча да я открие, но тя… тя не ми позволи. Не го остави да… — Той не довърши изречението. Избърса лицето си с длан и повтори: — Тя просто иска да си иде у дома.

— Знам.

— Ще я пуснеш ли?

— Това не го решаваме ние. За момента да, но не и изобщо. Полицията няма да се спре. Ако беше само това тук с баща ти, сигурно щяха да се откажат. Неприятно ми е да го кажа, но нямаше да се престарават. Обаче хората, които са умрели на онази яхта? — Пайк поклати глава. — Такова нещо не се спира лесно. Полицията ще я търси и ще я намери.

— Може би — каза Лаймън. — Но и така да е, не бива да става тук.

— Какво искаш да кажеш?

Лаймън посочи надолу, където бяха плесенясалите легла в каменната стая.

— Ако полицията я открие сега, след всичко случило се, поне да не е в тази стая.

Пайк въздъхна и прекара ръка по лицето си. Кокалчетата на пръстите му бяха нашарени от белези.

— Знам — каза той. — Прав си за това.