Джо не беше разбрал, че се усмихва, но винаги беше така, когато бе прекарал известно време със своята goomah22. Бърнис винаги го правеше щастлив и миналата нощ не беше изключение. Мама се беше оказала права — забраненият плод винаги беше най-сладък.

След като се любиха миналата нощ, Бърнис се беше сгушила до него и беше прошепнала в ухото му: „Джо… сексът беше…“, след което бе оставила думата да увисне неизказана. Той изчака да я чуе, но тя така и не довърши изречението. Дразнеше го, а той се хвана.

— Какъв беше сексът? — беше попитал той.

— Беше фантастичен, като се има предвид възрастта ни — бе отвърнала тя и закачливо бе гризнала ухото му.

Той беше избухнал в толкова силен смях, че целият му корем се тресеше, а в очите му избиха сълзи. Само Бърнис можеше да измисли нещо подобно и да го каже на глас. Той тъкмо си спомняше момента, когато Тереза го беше хванала да се усмихва.

Единият от мобилните телефони завибрира и пресече любопитството й.

— Вдигни го — каза тя, сякаш той нямаше да се сети, ако тя не беше там, за да му заповяда.

— Добро утро — поздрави той, след като вдигна. Гласът от другата страна каза само едно нещо — един номер. Салви го повтори. — Сигурен си — повтори ясно той.

Този, който се обаждаше, знаеше, че това е въпрос. Последва кратка пауза, след която Джо каза само:

— Grazie. Ciao23.

След това подхвърли телефонния апарат на сина си, който стоеше край мивката. Джоджо потопи телефона в студена вода, след което го пусна в мелачката за боклук под кухненския плот.

— Намери ли го? — попита Тереза.

— И двамата — отвърна Салви. — Работят заедно в едно и също управление.

— Значи искаш ние двамата с Томи Бой да се заемем с тях? — попита Джоджо.

При споменаването на името му Томи Бой изпъна рамене и повдигна леко ръкавите на коженото си яке с марка Forzieri. В кръщелното си свидетелство бе вписан като Томазо Бенито Монтанари, също като баща си, затова още от бебе го наричаха Томи Бой. Двадесет и шест години по-късно той беше висок метър и деветдесет и тежеше сто и двадесет килограма, но все още го наричаха Томи Бой. Погледът му се закова върху папа Джо в очакване на отговор на въпроса на Джоджо.

— Не — отговори Салви. — Не сме готови да се заемем с каквото и да било. Засега само ще ги проследите, ще ми докладвате какво нравят и къде ходят.

— Ами ако се разделят? — попита Джоджо. — Не трябва ли за всеки случай да вземем две коли?

— Две коли ли? — попита Джо. — Добра идея! И след като вече ти е хрумнала, защо не вземете и няколко коня, духов оркестър и някой от онези балони! Ти какво си мислиш? Казах да ги проследите, а не да отивате на парад! Ако се разделят, ще останете с този Гидън. Проследявате го и докладвате на мен, но няма да правите нищо.

— Ами ако ни се отвори възможност? Аз мога…

— Да съм споменал нещо за възможност? Не. Казах, че няма да правите нищо. Non fare niente. Niente. Ясно ли е?

Джоджо погледна Тереза и сви рамене.

Салви улови размяната на погледи между двамата.

— Не ме интересува какво е поискала майка ти — каза той. — Дали иска главата му на сребърен поднос, или топките му в буркан — не ми пука. Искам ги двамата с приятеля му и след това ще реша какво да правим по-нататък. Ясен ли съм?

— Да, татко, напълно.

Джо се обърна към Томи Бой.

— Тези двамата, които ще проследявате, са ченгета. Имат очи дори и на гърба. Действайте умно.

— Може би е добре да вземем колата на госпожа Салви, буика — каза Томи. — Бежов е и няма да изпъква толкова като ескалейда.

Джо почука темето си с два пръста.

— Пак мислите. Действайте!

Двамата млади мъже отидоха в гаража и Томи Бой измести седалката на буика възможно най-назад, за да може да се вмъкне вътре.

Джоджо се качи на мястото за пътника.

— Може би трябва да вземем колата на госпожа Салви — имитира приятеля си той.

— Нещо лошо ли казах? — попита Томи Бой.

— Баща ми се вбесява за всяко нещо, което кажа, а ти се опитваш да действаш като някакъв съветник. Ти си просто войник, Томи Бой. Нищо повече.

— Стига, човече! — отвърна Томи Бой, докато завиваше наляво по булевард „Крос Бей“. — Аз съм почти на тридесет години и съм част от семейството. Прекалено умен съм, за да бъда войник цял живот.

— Слушай какво, задник такъв — завъртя се на мястото си Джоджо. — Ти си на двайсет и шест, което не се брои за „почти тридесет“. Женен си за дъщерята на братовчедка на майка ми, така че не си и кръвно свързан със семейството. А ако беше толкова умен, за колкото се мислиш, нямаше да се опитваш да ме излагаш така пред моя старец.

Томи Бой се разсмя.

— Кое е толкова смешно?

— Ти. Всеки път с теб е едно и също, Джоджо. Твоят старец се отнася към теб като с отрепка, а ти си го изкарваш на мен. Това се нарича пренасяне на чувства.

— А знаеш ли как се нарича това? — попита Джоджо и му показа средния си пръст. — Викат му „млъкни и карай към проклетото полицейско управление“.

— Дадено, Джоджо. Може като стигнем там, да вляза и да поискам разрешително за провеждане на парад.

67.