— Детективи — каза Алма, — синът ми бе откровен с вас. Каза ви, че в нощта, когато господин Тинсдейл е изчезнал, е видял двама полицаи да го арестуват. Това със сигурност не е изглеждало като престъпление за Шон, затова и не е докладвал за него досега. Това е всичко, което знае. Ако някой друг е видял нещо, то този човек може доброволно да се свърже с вас така, както го направи синът ми. Имате ли някакви други въпроси?

— Не, госпожо Хуукс. И двамата бяхте крайно полезни за нас. Ако се сетите за още нещо, моля, обадете ми се — казах аз и бръкнах в джоба си за визитна картичка. Ръката ми напипа хартиен плик. Точно преди да изляза от офиса, бях решил да разпечатам няколко снимки от полицейските албуми. Четири от тях бяха на случайни бели престъпници на средна възраст, които бях събрал от случаите, по които работех. Другите две бяха тези, които младият Шон Хуукс се надявах да посочи. Извадих визитката си и я подадох на госпожа Хуукс.

— Това не е необходимо — каза тя и ми я върна. — Ако се сетя за още нещо, ще се обадя на вашия началник.

Нашият началник? Нямаше как да не се възхитя на Алма Хуукс. Жената яростно защитаваше сина си и веднага щом той ни беше съобщил това, което можеше, тя ни освободи с краткото напомняне, че двамата с Кайли отговаряхме пред приятелката й мис Делия.

Пъхнах визитната картичка обратно в джоба си, до плика със снимките на двамата най-вероятни заподозрени — Донован и Бойл.

68.

— Къде, по дяволите, паркират хората в Манхатън? — каза Джоджо, докато Томи Бой за трети път минаваше с буика покрай полицейското управление. — На проклетата улица никога няма никакви места.

— Номерът е първо да обходиш наоколо — каза Томи Бой, — а когато си намериш място, караш някой да легне там, а ти тичаш да си купиш кола.

Джоджо не се разсмя.

— Мислиш ли, че тази работа е майтап. Ти Би?

— Нищо не мисля, Джоджо. Дори не знам каква точно е тази работа, освен че трябва да проследим две ченгета. Искаш ли да ме осведомиш? Да не би да са сгафили?

— Сгафили са колкото си искаш. Убили са брат ми.

— Мамка му! Ченгета ли са убили Енцо?

— Тогава още не са били ченгета. Били са просто хлапета в гимназията.

— Значи ще ги намерим, ще ги проследим, а после какво? — попита Томи Бой.

— Нищо. Нали чу моя старец? Само ги проследяваме, той ще реши какво да правим после.

— И какво, по дяволите, мислиш, че ще реши той? Ще ги затрие. Единственият въпрос е кой ще получи задачата да го свърши.

— Ти да не си доброволец?

— Може би — отвърна Томи Бой и вмъкна колата в едно свободно място до противопожарен кран. — След като Пачино затри Солоцо и онова скапано ченге в ресторанта, реши да избяга в Сицилия за няколко години. Нямам нищо против да бъда доброволец за това.

— Продължавай да си мечтаеш, Пачино! — отвърна Джоджо, извади айфона си и пъхна белите слушалки в ушите си. — Сега гледай да си държиш очите отворени, а устата затворена. Имам нужда от малко Спрингстийн.

След третата песен от албума Джоджо измъкна рязко слушалките от ушите си и каза:

— Този отпред е Гидън! — Той посочи към двама мъже, които излязоха от полицейското управление и тръгнаха към няколко паркирани полицейски коли. Качиха се в черен джип и потеглиха.

— Стой! — предупреди спътника си Джоджо. — Ченгетата могат да забележат, че ги следят. Остави им малко пространство.

Томи Бой подкара буика на разстояние две коли.

— Хубаво. Да се надяваме само тези да не включат сирената и да ни погнат, защото с нас е свършено — отбеляза той.

Нямаше нито буркан, нито сирени — никаква драма.

Джинът зави по моста „Ед Кох“, пресече Ийст Ривър и сви надясно по булевард „Върнън“, след което спря пред „Сан Ремо“ — малка пицария на ъгъла на Четиридесет и девето авеню. Гидън влезе вътре и няколко минути по-късно излезе с кутия пица и се върна в колата.

— Чувал ли си някога за това място? — попита Томи Бой. — Трябва да е адски добро, щом караха чак дотук, за да си вземат пица в девет часа сутринта.

Последваха джипа до „Джаксън“, а след четвърт миля колата зави надясно по задънената улица „Крейн“.

Томи Бой изчака, докато двете ченгета стигнаха до края на улицата, спряха пред един гараж, нашарен с графити, вкараха колата вътре и затвориха вратата от гофрирана ламарина. Томи паркира зад един очукан микробус на двеста метра оттам.

Четиридесет минути по-късно вратата на гаража се отвори и джипът излезе.

— Какво чакаш, по дяволите? — каза Джоджо, когато ченгетата ги подминаха.

— Чакам ги да се изгубят от поглед — отвърна Томи Бой. — След това можем да влезем и да разберем какво правят вътре.

Джипът зави по „Джаксън“.

— Ще ги изпуснем — изкрещя Джоджо.

— Няма да ги изгубим завинаги. Нали знаем къде работят?

— Последвай ги!

— Джоджо, те не биха карали целия път до подобна дупка само за да си разделят една пица. Баща ти ще иска да знае какво, по дяволите, става там вътре.

— Баща ми ни нареди да ги проследим. Нали го чу? Нищо друго — niente. Сега или тръгвай, или слизай, аз ще карам!

Томи Бой запали двигателя и тръгна към края на тясната улица.

— Добре, но мисля, че допускаш голяма грешка.